— Откога работиш тук?
— Втора година.
— Давате ли касети от библиотеката?
— Не, господине, в стаите няма видео.
— Бил ли си тук, когато в библиотеката на хотела е имало касети?
— Не, господине.
— Добре, как давате книги на гостите?
— Гостът си избира книга и се разписва за нея.
— Дай да видя. — Посочих към библиотеката.
Питър взе ключовете си, отвори двукрилата врата и включи осветлението.
Просторното помещение с махагонова ламперия беше мебелирано като дневна.
В отсрещния ляв ъгъл имаше продълговато бюро с телефон, касов апарат и компютър. Стъкленият шкаф зад бюрото бе пълен с разни дреболии. Вдясно от бюрото имаше етажерка с вестници и списания, типични за малък хотел с ограничено пространство.
Изглежда, се влизаше само от фоайето, освен ако човек не се вмъкнеше през прозореца.
Ако бях разбрал Мари Губитози вярно, служителят на рецепцията Кристофър Брок не беше виждал дон Жуан, след като го бе регистрирал. Обаче мадамата може да беше идвала, за да си купи вестник или нещо друго, или специално да вземе книга или касета, за да убие времето, преди да отидат на плажа за малко романтика по залез.
Трябваше да обърна повече внимание на това помещение при предишното си идване тук. Обаче даже великите детективи не се сещат за всичко от раз.
— Къде се разписват гостите? — попитах Питър.
— В кочан с квитанции.
— Който държиш на рецепцията.
— Да, за да могат гостите да връщат книгите по всяко време.
— Дай да видя тия квитанции.
Върнахме се във фоайето и Питър взе кочана иззад рецепцията, докато аз вземах чашата си със скоч.
— Пазите ли тия кочани, след като ги свършите?
— Струва ми се, че да. Господин Роузънтал пази всички документи в продължение на седем години. Понякога по-дълго.
— Добър принцип. — Разлистих кочана и видях, че е точно такъв, какъвто го беше описала Роксан. Обикновена книжка с по три квитанции на страница и розово индиго. Имаше място за дата, ред с надпис „Заглавие“, няколко празни реда и място за подпис. Всяка квитанция имаше червен сериен номер.
Наслуки прочетох една, от 22 август, за „Златният бряг“. Освен нечетивния подпис имаше номер на стая — 105. Ръкописната забележка гласеше: „Върната“.
— Гостът трябва ли да покаже документ за самоличност? — попитах Питър.
— Обикновено не. За всички сметки на стаята, бара, ресторанта и така нататък е достатъчно, ако името ви и номерът на стаята отговарят на данните в компютъра. Такава е обичайната практика в повечето добри хотели.
— Ясно… — След като през последните шест седмици бях живял в лош хотел, нямаше откъде да знам. Замислих се за мадамата на дон Жуан, която може изобщо да не бе знаела под какво име се е записал той. — Ами ако не отговарят?
— Хм, понякога се случва и това, защото вторият гост в стаята има различна фамилия от регистрирания. Тогава е достатъчно да покаже ключа от стаята или да съобщи името на регистрирания гост.
— Добре, ако съм забравил ключа от стаята и не си спомням името на човека, с когото съм спал, ще ми дадете ли да си взема книга?
Това беше шансът на Питър да си отмъсти и той ме погледна втренчено.
— Не.
Прелистих кочана с квитанции, обаче не видях никаква информация за гостите освен подписа и номера на стаята. Сегиз-тогиз имаше и второ име, което според сведенията на Питър трябваше да е на регистрирания гост.
— Някой от ФБР идвал ли е тук след предишната ми визита? — попитах го.
— Поне аз не знам.
— Добре, регистрирай ме в стая двеста и три.
Питър го направи и след пет минути вече се бях регистрирал в стая 203 с кредитната си карта, която не ми бе от голяма полза в Йемен. След сезона цената беше спаднала на сто и петдесет долара, което бе евтино, ако извадех късмет. В противен случай щеше да е документна следа за ОСО.
Господин Роузънтал хич не бързаше и тъй като едновременно бях човек на действието и на крайното нетърпение, започнах да се питам дали да не разбия някоя и друга врата, точно като по филмите. Обаче това можеше да разстрои Питър.
Настаних се на един фотьойл във фоайето и зачаках управителя, който държеше ключа за архива, а може би и златното ключе, отключващо вратата към краткия път през алабализмите.
36.
Господин Лесли Роузънтал влезе във фоайето, небрежно облечен по спортен панталон и риза, без вратовръзка на китчета. Изправих се и го поздравих.
— Добър вечер.
— По-скоро е добро утро. Пак ли идвате за документална проверка?
— Да.
— В един и половина през нощта?
— ФБР никога не спи.
— Аз обаче спя — отбеляза той. — Имам чувството, че не сте тук с рутинна задача.