— По какво познахте?
— Например по часа. Каква е тая история?
— Нямам право да ви кажа. Носите ли си ключовете?
— Да. Вие носите ли липсващите ми досиета?
— Всъщност откакто се видяхме миналия път, бях в Близкия изток. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите самолетния ми билет?
Той не отговори.
— Какво ви интересува?
— Квитанциите за видеотеката.
Управителят се замисли.
— Избавихме се от видеотеката преди три години и дарихме всички касети на една болница.
— Постъпили сте похвално. Но сте запазили квитанциите естествено.
— Да, струва ми се. Освен ако някой идиот не ги е изхвърлил.
— Друг освен вас има ли ключове за архива?
— Никой.
— Ами добре тогава. Да слезем долу да хвърлим един поглед. Последвах го до вратата на мазето, той отключи, запали осветлението и се спуснахме по стълбището.
Роузънтал отключи вратата на архива и направо се запъти към дъното, където имаше метални стелажи, отрупани с кашони. Всеки кашон носеше надпис и дата и след минута открихме каквото ни трябваше: „Квитанции от видеотеката, февруари 1996–март 1997“.
Вторачих се в кашона.
— През деветдесет и шеста агентите от ФБР искаха ли да видят тия квитанции?
— Показах им как са организирани кантонерките и ги оставих сами. Не знам какво са разглеждали.
Свалих кашона от стелажа и го оставих на пода.
— Предполагам, смятате, че онази двойка може да е взела видеокасета — каза господин Роузънтал.
Изведнъж всички се бяха превърнали в детективи.
— Хрумна ми такава мисъл — потвърдих аз. Отворих кашона — беше пълен с кочани квитанции. Наистина работа на педант.
Заех се да вадя кочаните от кашона, като следях началната и крайната дата, написана върху корицата на всеки кочан. Почти очаквах да открия липсващ кочан и на негово място оставена бележка от Лайъм Грифит: „Майната ти, Кори“.
— Защо ги пазите? — попитах.
— Имам принцип да пазя всички документи седем години. Човек никога не знае какво ще поискат да видят данъчните или понякога собствениците на хотела. — Той се замисли за миг. — Или ФБР. Седем години е сигурен срок.
— Пази си задника, както винаги съм казвал. Намерих кочан с дати 12 юни–25 юли 1996г.
Застанах под една висяща флуоресцентна лампа и запрелиствах квитанциите. Ръцете ми малко трепереха, докато се приближавах към 17 юли.
Първата квитанция от тая дата беше най-горе на страницата и носеше подпис Кевин Мабри от стая 109. Кевин бе взел „Бъч Касиди и Сънданс Кид“. Следваше Алис Янг от бунгало 3 с „Последното танго в Париж“. И най-отдолу, нечетивен подпис от стая 8, която трябваше да е в тая сграда. Гостът беше взел „Кръстникът“. Прелистих страницата и прочетох още две квитанции от 17 юли, обаче не и от стая 203. Последната квитанция носеше дата 18 юли.
Стоях и зяпах разтворения кочан.
— Открихте ли нещо? — попита господин Роузънтал. Не отговорих.
Прелистих една страница назад и проверих червените серийни номера, после обърнах на следващата страница. Липсваха три номера.
Разтворих кочана докрай и видях, че бележките са отрязани.
— Копелета!
— Моля?
Хвърлих кочана в кашона.
— Искам да видя квитанциите за взетите книги.
Господин Роузънтал намери съответния кашон и аз изрових кочана за въпросния период. Прелистих квитанциите, като си мислех, че дон Жуан или неговата мадама може да са взели книга, обаче никой от стая 203 не се бе възползвал от библиотечните услуги на 17 юли 1996 г. Оставих кочана в кашона.
— Да вървим.
Запътихме се към изхода. Господин Роузънтал се озърташе през рамо към бъркотията на пода.
Дълбоко в себе си — но не чак толкова дълбоко — бях знаел, че феберейците не може да са останали два месеца в тоя хотел, без да се сетят за заемната библиотека. Искам да кажа, те не бяха истински детективи, обаче определено не бяха и безмозъчни. По дяволите!
И все пак бях доказал нещо — някой от стая 203 бе взел видеокасета — оттук и липсващата страница. Страхотна дедуктивна логика, водеща до поредното липсващо доказателство. Копелета!
Господин Роузънтал тъкмо се канеше да заключи вратата на архива, когато се сетих за нещо, казано от Роксан, и се заковах на място.
— Не видях индигови копия в кочаните.
— Те се предават на госта, когато върне книгата или видеокасетата.
— Ами ако не ги върне?
— Тогава остават в кочана, докато гостът не замине и не бъде установена липсата. В такъв случай се използват при ежемесечната инвентаризация на липсващото имущество.
— Добре… Значи гостите в стая двеста и три са се настанили на седемнайсети юли и на осемнайсети юли по обяд вие сте установили, че са заминали, без да съобщят. На сутринта на деветнайсети юли са дошли агенти от ФБР и са попитали за липсващо одеяло. По-късно същата сутрин в хотела са се появили още агенти и са разпитвали за гостите от стая двеста и три. Възможно ли е дотогава някой от вашия персонал да е извадил копието от кочана с квитанциите и да е определил касетата като липсваща?