Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.
Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.
Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.
Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.
Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.
От лабораторията изнасят Тейбър върху количка на колелца.
— Наложи се да му бием още една инжекция, понеже, докато стигнем до гръбнака му, взе да идва в съзнание обяснява й единият от техниците. Какво ще кажете, ако сега веднага го откараме в Първи Корпус, за да му пуснем малко електричество — да не става зян допълнителната доза упойка?
— Да, чудесно предложение. А след това му проверете главата на електроенцефалографа, може да се окаже, че е необходимо да поработим върху мозъка му.
Техниците се отдалечават бързешката, като бутат количката с човека; приличат на герои от рисуван филм или на кукли, на механически кукли в сценка с Пънч и Джуди’1, където се смята за много смешно, че Дяволът пребива куклата, а после един ухилен крокодил я поглъща, започвайки от главата…
Десет часът, време за пощата. Понякога получаваш някой отворен плик.
Десет и трийсет, пристига Рекламата заедно с дамите от някакво женско дружество. Още от вратата на дневната той плясва с дебелите си ръце:
— О, здравейте, момчета, горе главите, горе главите… Момичета, гледайте, колко е чисто, светло! Това е мис Рачид Избрах си това отделение, защото е нейно. Тя е като майка, момичета. Не искам да кажа по възраст, нали ме разбирате…
Ризата на Рекламата така го стяга по врата, че си мислиш — ха се засмее, ха ще му се пръсне лицето. А той се смее почти непрекъснато, и аз не го знам за какво, смее се високо и припряно, сякаш иска да се спре, ама не може. Лицето му се издува, става червено и кръгло като балон с нарисувано върху него лице По лицето на Рекламата няма никакви косми, както впрочем и по главата му; тя изглежда така, сякаш преди време си е бил залепил по нея няколко косъма, но те все са се отлепяли и са му вливали в ръкавите, в джоба на ризата, в яката на ризата. Може би затова яката му е толкова тясна, да пречи на косъмчетата да се пъхат там.
Може би затова той се смее толкова много — защото не е в състояние да се предпази от всичките косъмчета.
Рекламата е цар да развежда такива групи от сериозни жени е блейзъри, които кимат, когато той им показва колко много подобрения са направени с годините. Посочва им телевизора, големите кожени столове, новите чешми, после всички отиват да пият кафе в Сестринската стая. Понякога пристига сам, застава насред дневната и плясва е ръце (чува се, че са мокри), плясва два, три пъти, додето ръцете му почнат да лепнат, тогава ги сключва молитвено под една от брадичките си и взема да се върти. Върти ли се, върти в средата на стаята и обгръща с див, безумен поглед телевизора, новите картини по стената, чешмите. И се смее.