И знаете ли какво разбрах? Нашето отделение е фабриката на Системата. Тук се поправят грешките, допуснати в градовете, в училищата и в църквите, ето за това им трябва тая болница. Когато готовият продукт се върне обратно в обществото, целият изкусурен като нов, та дори понякога по-добре и от нов, радост трепва в сърцето на Старшата, нещо, което е дошло съвсем изчанчено, сега представлява функциониращ, регулиран елемент, чест за заведението, удоволствие за окото. Вижте го как си крачи по земята с изкуствено лепнатата усмивка, закътал се е в своето китно градче, където точно сега се копаят улиците за канализацията. И си е напълно щастлив. Най-после се е нагодил към условията.
— Абе Максуел Тейбър уж се върна от болницата същият — само дето около очите му е малко синьо и дето с поотслабнал, пък интересна работа, нов човек е! Пусната му днешна наука.
И всяка нощ прозорецът на сутерена му свети дълго след полунощ; той стои приведен над упоените тела на жена си, на двете си дъщерички, едва четири и шестгодишни, на съседа си, с когото всеки понеделник играят на кегли — пръстите му са придобили ловкост от Елементите за Забавени Реакции, които техниците са монтирали в него, и ги нагажда към условията така, както го нагодиха и него. Та ето как се разпространяват тия неща. Когато накрая, след програмираното число години, той хвърля топа, градът много скърби за него и вестникът отпечатва негова снимка от предната година как помага на бойскаутите при почистването на гробищата, а жена му получава писмо от директора на гимназията, че Максуел Уилсън Тейбър щял да служи за пример на младежта на нашата прекрасна малка общност. Дори двамата балсамьори, обикновено страхотни обирници и циници, са някак разколебани.
— Да-а, готин човечец си беше старият Макс Тейбър Какво ще кажеш, ако вземем от скъпото масло, без да искаме допълнително пари от жена му, а? Или, по дяволите, я да го минем за сметка на предприятието.
Едно такова успешно Изписване на пациент носи радост в сърцето на Старшата, то говори добре за нейната опитност и въобще за цялата тая индустрия. Всички са доволни от подобно Изписване.
Виж, Приемането на нов пациент е нещо съвсем друг о. Дори върху най-кроткия трябва малко да се поработи, за да се вмести в установените норми; освен това никога не се знае кога ще се появи някой свободолюбив тип, който ще вземе да заплете страхотна бъркотия и да застраши реда в цялото заведение. А както вече обясних, на Старшата действително й е много неприятно, когато нещо пречи на реда в заведението й.
Малко преди обяд отново пускат машината за мъгла, само че не с пълна сила; мъглата не е чак толкова гъста, но трябва бая да се напрягам, за да виждам. Някой ден ще престана да се напрягам и ще изпадна в абсолютна забрава, ще се изгубя в мъглата, както някои от другите Хроници. Сега засега обаче този нов пациент ми е интересен — искам да го видя как ще се държи на днешното Групово занимание.
Един без десет, мъглата се е разнесла напълно и черните момчета казват на Острите да подготвят стаята за заниманието. Масите се пренасят от дневната в старата баня — Макмърфи казва, че опразваме терена, сякаш се готвим да танцуваме…
Старшата наблюдава всичко това през прозореца си. Цели три часа не се е помръднала от мястото си зад това стъкло, дори не е обядвала. В дневната не остава пукната маса. В един часа пристига докторът, кимва на сестрата, когато минава покрай прозореца, зад който тя седи и гледа, и се намества на стола си вляво от вратата. След него сядат пациентите, после почват да се точат младите сестри и специализантите. След като всички са заели местата си, Старшата, все още зад стъклото, става и отива към дъното на Сестринската стая до металния пулт с циферблатите и бутоните и включва нещо като автопилот, който да управлява, додето нея я няма. После влиза в дневната, като носи дневника и кошницата, пълна със записки. Въпреки че сестрата е прекарала тук половин ден, престилката й все още е толкова колосана, че буквално не се огъва, и пука под мишниците й като замръзнал плат, когато го сдиплят.
Тя сяда вдясно от вратата.
Щом сяда и сестрата, старият Пийт Банчини се изправя с олюляване, почва да върти глава и изхъхря:
— Ох, колко съм уморен. Господи, колко съм уморен…
Това го прави всеки път, когато в отделението е дошъл нов пациент, който би го слушал.
Старшата рови из книжата в кошницата и въобще не поглежда към Пийт.
— Някой да седне до мистър Банчини — казва тя. — Успокойте го, за да започнем заниманието.