— Толкова й се искаше, че едва ли не трябваше да си зашия панталоните.
— Детето отказало да даде показания, въпреки лекарските заключения. Изглежда, е било заплашено. Подсъдимият напуснал града скоро след процеса.
— О, Господи, та аз трябваше да се чупя. Докторе, чакай да ти обясня. — Той се навежда напред, подпрял лакът на едното си коляно, и започва да говори доверително на доктора, който седи доста далече от него. — Тая малка беснотия щеше да ме свърши, додето стане пълнолетна. Щом ме спипаше, направо ме събаряше на земята.
Сестрата затваря папката и я подава на доктора, който седи от другата страна на вратата.
— Това е нашият нов пациент, доктор Спийви. — Казва го така, сякаш човекът е притиснат вътре между жълтеникавите страници и тя го предава по-нататък, за да го огледат. — Смятах да ви информирам за досието му по-после, но след като той очевидно желае да изпъкне по време на нашето Групово занимание, бихме могли да се занимаем с него и сега.
Докторът дръпва синджирчето и измъква очилата от джоба на дрехата си, след което ги намества на носа си. Те кривват малко надясно, но той накланя глава наляво и ги докарва до хоризонтално положение. Запрелиства папката леко усмихнат; и той като нас е развеселен от дръзкото поведение на новодошлия, но както всички внимава все пак да не се разсмее открито. Щом стига до края, докторът затваря папката и отново пъхва очилата в джоба си. Поглежда към Макмърфи, който все още е наведен в неговата посока.
— Мистър Макмъри, вие, както изглежда, сте за първи път в психиатрична болница?
— Макмърфи, докторе.
— Така ли? Мислех… сестрата каза…
Той отваря пак папката, изважда очилата, преглежда повторно досието, след което го затваря и връща очилата в джоба си.
— Да, наистина. Макмърфи. Извинете ме.
— Няма нищо, докторе. От сестрата тръгна, тя сгреши първа. Познавам хора, които са склонни да правят подобни грешки. Имах един чичо, който се казваше Халахан. Тай ходеше е една жена, която все се правеше, че не може да му запомни името правилно и го наричаше Хулиган, ей тъй, да го ядосва. Минаха месеци, докато накрая той й запуши устата. Запуши ги завинаги.
— Тъй ли? Как й ги запуши? — пита докторът. Макмърфи се ухилва и разтърква нос с палеца си.
— А-а, това не казвам. Пазя в пълна тайна метода на чичо си Халахан, някой ден може да ми потрябва, нали разбирате?
Това го издрънква направо към сестрата. Тя му се усмихва в отговор и той премества погледа си към доктора.
— Та к’во ме попита за досието ми, докторе?
— Ах, да. Интересувах се, дали и друг път сте били в психиатрична болница, или в някакво друго заведение, дали са ви правили изследвания…
— Ами, ако се считат пандизите…
— Заведения за душевно болни.
— А, не, ако става въпрос за това, не. Такова посещение правя за първи път. Но съм луд, докторе. Бога ми, луд съм. Ето тук — чакай да ти покажа нещо тука. Мисля, че оня другият доктор от трудовия лагер…
Той се изправя, плъзва картите в джоба на якето си, прекосява стаята и като се навежда над рамото на доктора, захваща да рови в папката върху коленете му.
— Мисля, че той написа нещо ей тука някъде, по-назад…
— Тъй ли? Сигурно не съм обърнал внимание. Момент само.
Докторът отново измъква очилата си, слага ги и вперва очи там, където му сочи Макмърфи.
— Ето точно тука, докторе. Сестрата я пропусна тая част, като ти преразказваше досието ми. Виж какво пише тука: „Мистър Макмърфи е демонстрирал многократни — ето това искам да разбереш добре, докторе, — многократни изблици на невъздържаност, което показва, че неговата евентуална диагноза е психопатия.“ Той ми обясни, че психопатът бил такъв човек, който много се биел и много се та… моля дамите за извинение — който бил, както каза докторът, прекалено пламенен в сексуалните си отношения. Това нещо сериозно ли е, а, докторе?
Задава въпроса си е такъв детински израз на тревога и загриженост върху широкото си грубо лице, че докторът не успява да се сдържи и накланя глава, за да се изхили скришом в яката си, а очилата падат от него право в джоба му. Смеят се и всичките Остри, та даже и някои от Хрониците.
— Питам за тая прекалена пламенност, де. Ти усещал ли си такова нещо, а, докторе?
Докторът изтрива очите си.
— Не, мистър Макмърфи, ще трябва да си призная, че не съм. Интересно ми е обаче и друго. Лекарят в трудовия лагер е прибавил и следното изречение: „Не е изключено този човек да симулира психоза, за да избяга от тежката работа в трудовия лагер.“ — Той вдига поглед към Макмърфи и пита: — Какво ще кажете за това, мистър Макмърфи?