Но тъкмо когато сестрата пуска към тях дългите си ръце, а те се готвят да я заудрят по задника с дръжките на подомиячките си, всички пациенти започват да излизат от спалните помещения, за да разберат каква е тая олелия и тя трябва отново да си смени физиономията, преди да са я сварили такава ужасна, каквато всъщност е. Пациентите разтъркват очи, за да се ориентират във врявата, но виждат само усмихнатата, спокойна и невъзмутима както винаги Старша, която обяснява на черните момчета, че след като е понеделник сутрин, първият ден от седмицата, и има толкова много работа за вършене, ще е по-добре да не се събират на групичка и да клюкарстват…
— …Момчета, както знаете, понеделник сутрин е…
— Да, мис Рачид…
— …а точно тази сутрин имаме доста задачи, така че, ако не ви е чак толкова неотложно да стоите тук и да си приказвате…
— Добре, мис Рачид…
Повече нищо не казва, само кимва на някои от пациентите, които са наблизо и я гледат със зачервени и подути от съня очи. Кимва на всекиго поотделно. Точен, автоматичен жест. Лицето й е овладяно, спокойно, също като на скъпа кукла — кожата й е като от емайл с цвят на плът, нещо средно между бяло и кремаво, очите й са бебешко сини, носът — малък, с нежни розови ноздри; всичко си пасва добре освен цветът на устните и ноктите й и големите й гърди. При изработката сякаш е била допусната грешка и към едно съвършено произведение са били добавени тези прекалено едри женствени гърди, които очевидно я дразнят страхотно.
Мъжете продължават да стоят, чакат да разберат какво е искала от черните момчета; тогава тя си спомня, че ме е видяла и казва:
— Момчета, и тъй като е понеделник, хайде да започнем седмицата добре. Защо тази сутрин не избръснем бедния мистър Бромдън преди закуската, за да избегнем навалицата в бръснарницата и… някои от усложненията, които той обикновено ни създава, какво ще кажете?
Преди някой да успее да се обърне и да ме види, аз се пъхвам в килера с кофите и парцалите, дръпвам вратата след себе си и оставам в тъмното, затаил дъх. Най-гадното е да те бръснат преди закуска. Когато си турил някой залък в стомаха, се чувстваш по-силен и бодър и ония копелета от Системата не винаги успяват да ти пробутат някоя от техните машинки вместо електрическа бръсначка. Но когато се бръснеш преди закуска, както ме кара тя мен понякога — в шест и половина сутринта, в една стая, цялата в бели стени и бели легенчета и с дълги неонови лампи по тавана, за да не се получават сенки, а хората около тебе ти се хилят в огледалата, — тогава как да ги избегнеш тия техни машинки?
Крия се в килера и слухтя, сърцето ми бие в тъмното, опитвам се да не ме хване страх, опитвам се да си мисля за друго — опитвам се да си мисля за миналото и да си спомня разни неща за селото и за голямата река Колумбия, да си мисля за това как веднъж двамата с Татко ловяхме патици в една кедрова горичка близо до Далс… Но както винаги, когато се опитвам да си мисля за миналото, за да се скрия там, страхът се промъква в спомените ми. Просто усещам как онова ниското черно момче върви по коридора и души, за да помирише страха ми. Разтворените му ноздри са като черни фунии, души, а възголямата му глава се накланя ту насам, ту натам; от цялото отделение му мирише на страх. Ето че ме надушва, чувам го как сумти. Не знае точно къде съм се скрил, но ме е усетил и се върти наоколо. Гледам да не издавам нито звук…
(Татко ми казва да не издавам звук, казва ми, че кучето е подушило някаква птица съвсем наблизо. Заехме една хрътка от някакъв човек от Далс. Татко казва, че в селото всичките кучета са помияри и въобще не ги бива; а това куче има инстинкт! Не смея да гъкна, но ето че горе в листака на кедровото дърво зървам птицата, сгушена, като сива топка от пера. Кучето кръжи отдолу, за него миризмата е повече от показателна. За птицата няма опасност, ако стои на едно място. Тя издържа доста време, но кучето души ли, души и кръжи, все по-шумно и по-близко до дървото. Най-после птицата не издържа, разперва криле, литва от кедровото дърво, за да се надене право на куршума от Татковата пушка.)
Ниското черно момче и едното от по-високите ме спипват, преди да избягам на две крачки от килера, и ме повличат към бръснарницата. Не се съпротивлявам, нито издавам някакъв звук. Извикаш ли, само ще стане по-лошо за тебе. Сдържам вика си. Сдържам го, додето стигнат до слепоочията ми. До тоя момент не съм сигурен дали наистина вместо бръсначка са взели някоя от ония техните машинки; но повече не мога да се сдържам. Стигнат ли до слепоочията, не ми е по силите да се сдържа. Сякаш са натиснали… някакъв бутон, който съобщава: Внимание, Въздушна тревога… Започвам да викам толкова силно, че чак нечовешки, всички си запушват ушите с ръце и ми крещят сякаш иззад някаква стъклена стена, устните им се кривят, като че ли говорят, но звуци не се чуват. Моят вик поглъща всички други. Отново включват Машината за мъгла, която ме облива със студен бял дим, като с обезмаслено мляко; толкова е гъст тоя дим, че ако не ме държат, мога да се скрия в него. Не виждам на десет сантиметра пред себе си и така, както вия, не чувам нищо друго, освен как Старшата крещи нарежданията си откъм коридора и в същото време с камъшитената си чанта разблъсква пациентите от пътя си. Чувам я, че идва, но пак не мога да се спра да викам. Крещя, докато дойде. Държат ме здраво, а тя ми натиква в устата чантата си с всичките неща в нея и я напъхва навътре в гърлото мис дръжката на една подомиячка.