— Докторе — той се изправя с целия си ръст, сбърчва чело и протяга напред ръце, сякаш се обръща най-чистосърдечно към целия свят, — приличам ли ти на нормален човек?
Докторът с такова усилие се сдържа да не се разкиска отново, че не може да му отговори. Макмърфи се извърта от доктора към Старшата и я пита: — Приличам ли?
Вместо да му отговори, тя става, взема кафеникавата папка от ръцете на доктора и я поставя обратно в кошницата под часовника. После си сяда.
— Доктор Спийви, може би ще уведомите мистър Макмъри какъв е протоколът на тези наши Групови занимания.
— Мадам — намесва се Макмърфи, — разказах ли ви за чичо си Халахан и за жената, която все му изкълчваше името?
Тя го гледа дълго, без да се усмихва. В състояние е да обърне усмивката си в каквото и да е друго изражение, макар че и то не е нещо по-различно — просто пресметнат механичен израз, нужен й за нейните цели Накрая казва:
— Извинете, Макмърфи. — И се обръща към доктора. — Докторе, ще бъдете ли така добър да обясните.
Докторът скръства ръце и се обляга назад.
— Да. Мисля, че наистина ще е добре да му разясня цялостната теория за нашия Терапевтичен колектив. Макар че обикновено оставям това за по-късно. Идеята ви е много добра, мис Рачид, направо чудесна.
— Да, разбира се, също и теорията, но моята мисъл беше да изясните, че пациентите остават седнали по време на заниманията ни.
— О, да. А после ще му разясня теорията. Мистър Макмърфи, едно от основните ни правила е, че пациентите трябва да са седнали по време на нашите занимания. Нали разбирате, това е единственият начин да поддържаме реда.
— Ясно бе, докторе. Станах само за да ти покажа онова нещо в досието си.
Той се връща при стола си отново се протяга здравата, прозява се, сяда и се намества с шаване, като куче, което ляга да си почине. Най-после се нагласява, поглежда доктора и зачаква.
— Що се отнася до теорията…
Щастлив, докторът си поема дълбоко дъх.
— Мамицата й на тая жена — обажда се Ръкли. Макмърфи прикрива уста с опакото на ръката си и прошепва дрезгаво към Ръкли, който е в другия край на стаята:
— Коя жена?
Мартини вирва глава, широко разтворените му очи се взират нанякъде.
— Да — намесва се и той, — коя жена? О, тая ли? Да, да, виждам я. Да.
— Очичките да му имам на тоя! — казва Макмърфи за Мартини, след което до края на заниманието повече не се обажда. Само седи и наблюдава, не пропуска ни дума, ни жест. Докторът разяснява теорията си, додето Старшата най-после решава, че е отнел достатъчно много време. Помолва го да млъкне, за да се върнат отново на Хардинг, и до края на заниманието се обсъжда този въпрос.
На няколко пъти Макмърфи се размърдва в стола си, сякаш иска да каже нещо, но се размисля и отново се обляга назад. Изглежда озадачен. Странни неща стават тук, казва си той. Само че нещо не са му съвсем ясни. Както не му е ясно и това, дето никой не се смее. Когато попита Ръкли „Коя жена?“, беше сигурен, че ще избухне смях, но не се получи нищо подобно. Стените така са притиснали и сгъстили въздуха, че не е останало място за смях. Странно е, дето тези хора не дръзват да се отпуснат и да се засмеят, странно е, дето превиват врат пред тая стара лелка с усмихнатото, брашненобяло лице, с твърде силно начервените устни и твърде големите цици. И той решава, че ще е най-добре първо да поизчака, за да разбере каква е тая работа, пък тогава вече да си изиграе картите. Ето едно добро правило за хитрия комарджия: най-напред хубаво помисли, после играй.
Теорията за Терапевтичния колектив съм я чувал толкова много пъти, че мога да я повторя отпред назад и отзад напред — как човек трябва да се научи да живее в една определена група, преди да е в състояние да съществува в нормалното общество; как групата може да му помогне, като му покаже къде не е наред; как обществото именно решава кой е с ума си и кой не е, а ти трябва само да се подчиняваш. Ей такива работи. Щом в отделението пристигне нов пациент, докторът се впуска надълго и нашироко в теорията; почти само в този случай той взема нещата в свои ръце и води заниманието. Обяснява как целта на Терапевтичния колектив била изграждането на едно демократично отделение, което да се управлява изцяло от пациентите, от тяхното „за“ или „против“, и което да има за задача да създаде достойни граждани за Външния свят. Казва, че трябва да споделяш е групата всичко онова, което те гнети и огорчава, което искаш да бъде променено, че трябва да го обсъдиш с другите, вместо да го оставиш да те яде отвътре. Освен това трябва да се чувстваш толкова освободен, че да можеш най-спокойно да разискваш емоционалните си Проблеми е пациентите и медицинския персонал. Приказвай, настоява докторът, обсъждай, изповядвай се. И ако в разговор чуеш някой приятел да каже нещо, запиши го в дневника, за да го прочетат сестрите и лекарите. Това не е „доносничене“, както го наричат по филмите, това значи, че помагаш на другаря си. Изкарай наяве тия стари кирливи ризи, за да ги изперем всички дружно. И участвай в Груповите дискусии. Помогни на себе си и на приятеля си да проникнете в тайните на подсъзнателното. Между близки не бива да има тайни.