Нашето желание е, обикновено казва той накрая, отделението да заприлича колкото може повече на вашето свободно, демократично обкръжение — един малък Вътрешен свят, който да е прототип, само че в по-малък мащаб, на големия Външен свят, където някой ден отново ще заемете местата си.
Докторът може би има да каже още нещо, но обикновено тук Старшата го кара да млъкне. В последвалата тишина старият Пийт се надига, закандилква си тиквата и обяснява на всички колко е уморен; сестрата ни нарежда да го накараме и него да млъкне, за да си продължим заниманието. Това, общо взето, не е трудно и заниманието продължава.
Веднъж, само веднъж беше преди четири-пет години — нещата се развиха по-различно. Докторът си беше изпял урока и сестрата започна с думите:
— И така, кой ще бъде пръв? Кой ще разкрие старите си тайни?
Острите изпаднаха в транс, само като я гледаха как в продължение на двайсет минути, след като зададе въпроса си, тя мълча, притихнала като електрическа алармена система пред включване, чакайки някой да започне да разказва за себе си. Очите й опипваха лицата им едно след друго с ритмичността на въртящ се фар.
Цели двайсет минути дневната остана скована от мълчанието, пациентите седяха по местата си като зашеметени. Когато изминаха тези двайсет минути, тя погледна часовника си и каза:
— Значи ли това да разбирам, че винаги за всичко сте си признавали? — Посегна към кошницата за дневника: — Нима трябва да се връщаме към минали истории?
Това задвижи нещо, някакво акустично устройство в стената, измислено така, че да реагира при звука точно на тези нейни думи. Острите се вцепениха. Всички отвориха уста като един. Опипващите очи се спряха на първия човек до стената.
Устата му се размърда:
— Веднъж обрах касата на една ремонтна база.
Погледът й се премести върху съседа му.
— Аз се опитах да спя със сестричката си.
Очите й отхвръкнаха към следващия; всеки от пациентите подскачаше като мишена в стрелбище.
— А аз… един път… исках да спя с брат си.
— Когато бях на шест години, убих котката си. Да ми прости Господ, с камъни я убих и казах, че е съседчето ми.
— Излъгах, че съм се опитвал. Аз спах със сестра си!
— И аз! И аз!
— Също и аз!
Тя дори не си беше мечтала за такова нещо. Всички крещяха един през друг, задълбаваха, не можеха да се спрат, казваха неща, заради които после щеше да ги е срам да се гледат в очите. След всяко признание Сестрата кимаше и повтаряше: „Да, да, да.“
По едно време стана старият Пийт:
— Уморен съм — извика той, а гласът му прозвуча с някакъв силен, сърдит, метален тон, който до този момент не бяхме чували.
Всички млъкнаха някак засрамени. Сякаш изведнъж той бе казал нещо истинско, вярно, важно, нещо, което направи за срамотите тези техни детински крясъци. Старшата побесня. Тя се завъртя и впери яростно очи в него, а усмивката се отцеди по брадичката й; тъкмо всичко беше потръгнало толкова добре.
— Някой да се погрижи за бедния мистър Банчини — каза тя.
Станаха двама-трима. Опитаха се да го успокоят, потупваха го по рамото. Но Пийт не щеше да млъкне: „Уморен съм! Уморен!“ — не спираше да повтаря той.
Накрая сестрата изпрати едно от черните момчета, за да го измъкне от дневната насила. Беше забравила, че момчетата нямат власт над хора като Пийт.
Пийт е бил Хроник цял живот. Макар че в болницата дойде чак на петдесет години и кусур, винаги си е бил Хроник. От двете страни на главата му имаше по една голяма вдлъбнатина — там, където докторът, който стоял до майка му, когато раждала, прищипал черепа му, опитвайки се да го измъкне. Пийт най-напред надникнал и като видял всичките тракатунци и инструменти в операционната, които само го дебнели да излезе, по някакъв начин разбрал какво го чака на тоя свят и се вкопчил в де що намерил там вътре, само и само да не се роди. Докторът се присегнал, докопал го за главата с някакви изтъпени щипци за лед, изтеглил го и решил, че всичко е наред. Но главата на Пийт все още била твърде крехка и мека като глина, и когато се втвърдила, тия две вдлъбнатини си останали. Това го направило толкова слабоумен, че, за да свърши нещо, с което би се справило всяко шестгодишно дете, трябвало да напряга всичките си сили и цялата си воля.