Но тая работа си има и добрата страна — слабоумието му го запазило от ноктите на Системата. Те не успели да го подчинят на волята си. Затова го оставили да работи нещо съвсем просто в железниците; трябвало само да седи в уединена дъсчена къщурка при една самотна железопътна стрелка и да маха на влаковете с червен фенер, ако стрелката сочела в едната посока, със зелен, ако сочела в другата, и с жълт, ако някъде напред по линията имало влак. И така, работел си той сам на тази стрелка със завидни сила и издръжливост, които те не можели да му отнемат. Никога не успели да му монтират апарати, за да го контролират.
Ето защо пред него черното момче нямаше думата. Само че не се сети за това веднага, както не се сети и сестрата, когато му поръча да изведе Пийт от дневната. Момчето се насочи право към Пийт и го дръпна за ръката към вратата, така както човек би дръпнал юздите на впрегнат в рало кон, за да го обърне.
— Стига, Пийт. Я ела в спалното. Тука пречиш на всички.
Пийт отърси ръката си от неговата.
— Уморен съм — предупреди той.
— Айде, айде, дърто, без сцени. Ела да си легнеш като добро момче.
— Уморен…
— Казах, към спалното, дърто!
Черното момче отново го дръпна за ръката и Пийт спря да си люшка главата. Изправи се, съвсем стабилен, очите му засвяткаха с напълно избистрен поглед. Пийтовите очи обикновено са полузатворени и мътни, сякаш в тях има мляко, но този път блестяха като син неон. Ръката, която черното момче държеше, почна да се издува. Персоналът и повечето от останалите пациенти си приказваха и не обръщаха внимание на този стар човек и на неговата стара песен, дето бил уморен, тъй като предполагаха, че както обикновено са го успокоили и заниманието може да продължи. Те не виждаха, че Пийт свива в юмрук и разпуска китката на тази своя ръка, при което тя се издува и става все по-голяма и по-голяма. Единствен аз видях това. Видях как китката се издува и свива, как прелива пред очите ми и става по-силна, по-яка — същинска голяма ръждива желязна топка в края на верига. Не можех да откъсна поглед от нея и чаках, докато изведнъж санитарчето отново дръпна ръката му към спалното.
— Дърто, казах, че трябва…
То видя ръката. Рече да се отдръпне от нея, като изломоти: „Хей, Пийт, ама нали си готин, а?“, само че вече беше малко късно. Пийт разлюля тая своя голяма желязна топка. Черното момче се разпльоска върху стената, после се плъзна по нея към пода, сякаш стената беше намазана с нещо. Вътре в стената затракаха тръби и мазилката се напука от удара, точно по очертанията на тялото му.
Другите двама — ниският и вторият висок — стояха сащисани. Сестрата щракна с пръсти и те се втурнаха да действат. Най-напред се плъзнаха по пода. Ниският редом с другия приличаше на негово отражение в умаляващо огледало. Почти бяха стигнали до Пийт, когато изведнъж се сетиха за нещо, което другото момче също би трябвало да знае — че Пийт не е свързан към контролната инсталация като нас останалите, че на него въобще не му пука, дето някой си му е заповядал нещо, или го е дръпнал за ръката. За да го уловят, трябваше да го дебнат, сякаш е мечка-стръвница или див бик, а при положение, че единият от тях лежи в несвяст на пода, другите двама хич и не държаха да си покажат надмощието.
Тая мисъл връхлетя двамата изведнъж и те — големият и неговото малко отражение — замръзнаха в абсолютно една и съща поза, левият крак напред, дясната ръка протегната някъде по средата между Пийт и Старшата. С тая желязна топка, дето се люшкаше отпреде им, и с тоя снежнобял гняв отзаде им те целите се разтресоха и взеха да димят; чух да им скърцат някакви чаркове. Паникьосани и объркани, те се задъхаха като автомобили, включени с пълна газ, без обаче да са им освободени спирачките.
Пийт си стоеше насред стаята и люшкаше топката насам-натам, целият приведен под тежестта й. Сега вече всички го наблюдаваха. Той погледна високото черно момче, после ниското и като разбра, че няма да дойдат по-близо до него, се обърна към пациентите.
— Видяхте ли, всичко това са глупости — каза им той, — глупости.
Старшата се беше изхлузила от стола си и се пресягаше към камъшитената си чанта до вратата.
— Да, мистър Банчини, да — напевно каза тя, — а сега ще ви моля да се успокоите…
— Само глупости, нищо друго. — Гласът му, изгубил металическата си сила, звучеше настоятелно-напрегнато, сякаш той нямаше много време, за да се доизкаже. — Нали разбирате, аз не мога нищо да направя, нищо — нали разбирате. Аз съм мъртвороден. Не вие. Вие не сте мъртвородени. Ох, толкова е тежко…