И Пийт захвана да плаче. Взе да ломоти нещо неясно: отваряше и затваряше уста, за да говори, но не можеше да подреди думите си в изречения. Разтърси глава, за да я проясни и запремига към Острите:
— О-о-ох, казвам… ви… казвам ви.
Започна да се превива напред, желязната топка взе да се смалява, да се смалява, додето се превърна отново в ръка. Той я протегна пред себе си, сякаш предлагаше нещо на пациентите.
Какво да направя. Аз съм мъртвороден. Толкова обиди понесох, че умрях. Мъртъв съм се родил. Какво да направя. Уморен съм. Отказвам се вече. Вие опитайте. Толкова обиди понесох от това, че се родих мъртъв. На вас ви е лесно. Аз се родих мъртъв и ми беше трудно да живея. Уморен съм. Уморен съм да приказвам и да стоя прав. Вече петдесет и пет години, как съм умрял.
Старшата прекоси стаята и го бодна направо през дрехите. Отскочи назад, без да изважда иглата след инжекцията, и спринцовката остана да виси от панталоните му като някаква опашчица от стъкло и метал. Старият Пийт все повече и повече се превиваше, не от инжекцията, а от усилията; последните няколко минути го бяха изтощили окончателно и напълно, веднъж завинаги — само да го погледнеш, и ще кажеш, че е свършен човек.
Затова всъщност инжекцията не беше особено необходима; главата му вече бе почнала да се люшка, а очите му се бяха замъглили. Додето сестрата се върне, за да измъкне иглата, той се беше навел толкова напред, че плачеше направо върху пода, без да мокри лицето си; кандилкаше главата си, при което сълзите му, „пльок, пльок“, нашарваха една доста голяма част от пода на дневната, сякаш бяха семена, които Пийт сееше. „Ъ-ъ-ъ-ъ“, мучеше той. Не трепна, когато тя измъкна иглата.
В продължение може би на една минута той се бе съживил, за да се опита да ни каже нещо, нещо, което никой от нас не желаеше нито да чуе, нито да разбере, и усилието бе изсмукало силите му. Инжекцията в хълбока му отиде на вятъра, все едно, че сестрата я беше била на някой мъртвец — нямаше сърце, което да изтегли течността, нито вена, която да я отведе до главата, нито мозък в тая глава, който инжекцията да умъртви с отровата си. Все едно, че я беше била на някой отдавна изсъхнал труп.
— Уморен… съм…
— Момчета, струва ми се, че мистър Банчини ще бъде така добър да отиде да си легне, стига вие двамата да имате достатъчно смелост…
— … страшно съм уморен.
— Доктор Спийви, ще ви помоля да се погрижите за санитаря Уилямс. Вижте. Часовникът му се е счупил и е порязал ръката му.
Пийт повече не повтори тая история и никога няма да я повтори. Когато сега вземе да роптае по време на някое наше занимание и се опитат да го усмирят, той се усмирява. От време на време току ще стане, ще залюшка глава и ще ни обясни колко е уморен, само че това не е жалба, нито извинение, нито пък предупреждение — край на тези неща. Сега той прилича на някакъв стар часовник, който вече не показва времето, но и не спира — с изкривени стрелки, с изтрит циферблат и ръждясала камбанка; стар, безполезен часовник, който просто продължава да си трака и да бие, без да обозначава нищо.
Колективът все още дъвче бедния Хардинг, когато наближава два часът.
В два часа докторът започва да се върти в стола си. Заниманията не са му никак приятни, освен ако не приказва за теорията си, по-скоро би предпочел да си седи в кабинета и да чертае диаграми Той се върти, върти и накрая се изкашлюва. Тогава сестрата си поглежда часовника и ни казва да донесем масите от банята, а утре в един часа ще продължим. Острите прещракват от своя транс и за момент се вторачват в Хардинг. Лицата им изгарят от срам, едва сега загряват, че пак са ги хванали за канарчета. Някои отиват до банята, за да донесат масите, други се замотават около лавиците със списанията и се правят, че уж много ги интересуват старите броеве на „Макколс“, но всъщност всички те просто гледат как да отбягнат Хардинг. Отново ги бяха подвели да тормозят с въпросите си свой приятел, сякаш той е престъпникът, а те ищците, съдията и съдебните заседатели. В продължение на четирийсет и пет минути на тях почти им бе правило удоволствие да късат този човек на парчета, обстрелвали го бяха с въпроси като: Какво му има според него, та да не може да достави удоволствие на госпожата си, защо твърди, че тя никога не е имала нищо с друг мъж, как очаква да оздравее, щом не отговаря честно? — въпроси и намеци безкрай, и ето че сега се чувстват неловко, и ако стоят по-близо до него ще им бъде съвсем терсене.
Макмърфи следи всичко това с очи. Не става от сто»а си. Отново изглежда озадачен Седи, наблюдава Острите и търка картите в обраслата си с червени косми брадичка, накрая се изправя прозява се, протяга се, почесва копчето на корема си с крайчеца на една карта после пъхва цялото тесте в джоба си и тръгва към Хардинг, който се поти самотен на мястото си.