Върви на майната си.
О, да; забравих да добавя, че тази сутрин ми направи впечатление и твоята примитивна грубост. Психопат с определени садистични наклонности, вероятно мотивирани от безкрайна самовлюбеност. Да. Всички тези вродени способности наистина те окачествяват като компетентен терапевт и благодарение на тях можеш да критикуваш начина, по който мис Рачид провежда заниманията, въпреки че тя е висококвалифицирана психиатрична сестра с двайсетгодишен стаж. Да, приятелю, ти с твоя талант можеш да вършиш чудеса в сферата на подсъзнателното, да облекчаваш болните инстинктивни импулси и да лекуваш нараненото суперего. Вероятно ще можеш да изцериш цялото отделение, включително и Безмозъчните само за шест месеца, дами и господа, в противен случай ще ви бъдат върнати парите.
Вместо да почне да спори, Макмърфи просто не сваля очи от Хардинг и накрая пита с равен глас:
— Сериозно ли мислиш, че тая дивотия на днешното занимание има някакво лечебно действие, че е за добро?
Инак за какво бихме я търпели, приятелю? Персоналът желае нашето изцеление също толкова, колкото и ние самите. Та те не са чудовища. Мис Рачид може и да е строга дама на средна възраст, но тя не е някакво гигантско чудовище от птичето племе, което има садистичния навик да ни кълве очите. Такова нещо за нея не можеш да кажеш, нали?
— Разбира се, че не, братле. Тя не ви кълве очите. Не това ви кълве тя.
Хардинг трепва, ръцете му изпълзяват от клопката си между коленете му като някакви бели паяци, които са били притиснати между два покрити с мъх клона и сега тръгват по клоните към ствола на дървото.
Не ни кълве очите ли? — пита той. — А тогава, много те моля, приятелю, какво ни кълве мис Рачид?
Макмърфи се захилва.
Ама как, не знаеш ли, братле?
— Не, разбира се, че не знам! Тоест, ако настоя…
— Ташаците ви кълве, братле, готините ви ташаци.
Паяците стигат до мястото, където клоните се съединяват със ствола, и се установяват там, гърчейки се Хардинг се опитва да се усмихне, но лицето и устните му са толкова бели, че усмивката не се вижда. Той гледа втренчено Макмърфи. Макмърфи изважда цигарата от устата си и повтаря.
— Направо ташаците ви кълве. О, не, братле, тая сестра не е някаква птица-чудовище, тя е ташакоубиец. Колко съм ги виждал аз такива, дърти и млади, мъже и жени. Из цялата страна съм ги виждал — хора, които се опитват да те направят слаб, за да те накарат да спазваш нормите, да следваш техните правила, да живееш така, както те искат. И най-добрият начин да постигнат своето, да ти превият врата, да те отслабят, е като те настъпят там, където най-много те боли. Сигурно ти се е случвало, като се сбиеш с някого, той да те джасне с коляно в оная работа, а, братле? Умираш прав, нали? По-гадно от това няма. Повръща ти се, капчица сила не ти е останала. Ако противникът ти иска да те надвие, като те направи теб по-слаб, вместо да се опита сам да стане по-силен, внимавай за коляното му, той ще гледа да те уцели в слабините. Точно това прави и тая дърта хищница, цели се в слабините ви.
Лицето на Хардинг е все още бяло, но той е успял да овладее ръцете си; размахва ги небрежно отпреде си, сякаш се опитва да махне това, дето го каза Макмърфи:
— Нашата мила мис Рачид? Нашият скъп, усмихнат, нежен ангел на милосърдието, майка Рачид да е ташакоубиец? О, приятелю, но това е абсолютно неправдоподобно!
— За каква нежна майчица ми приказваш ти бе! Тя може и да ви бъде майка, ама е огромна като слон и яка като стоманен нож. Тая сутрин, като пристигнах, тя и на мене взе да ми приказва като мила стара майчица, само че след три минути вече я разбрах колко струва. А и сто на сто всеки от вас я е разбрал, кой след половин, кой след една година. У-у-у-ф, какви ли не кучки съм виждал, ама тая води хорото.
— Кучка ли? Но нали само преди секунда беше ташакоубиец, после хищница — или, дали пък не беше някаква птица? Метафорите ти нещо си противоречат, приятелю.
— По дяволите, тя е и кучка, и хищница, и ташакоубиец, и въобще хич и не ме занасяй, знаеш за какво говоря.
Сега лицето и ръцете на Хардинг се движат по-бързо от когато и да било, като в някакъв ускорен филм на жестове, усмивки и гримаси. Колкото повече се опитва да ги спре, толкова по-силно се тресат. Когато оставя ръцете и лицето си да се мърдат както си искат и не се мъчи да ги задържи, те плуват и жестикулират така, че да ти е приятно да ги гледаш, но щом се уплаши и се опита да ги обуздае, самият той заприличва на обезумяла, разтърсваща се в конвулсии марионетка, която танцува някакъв дивашки танц. Всичко се задвижва все по-бързо и по-бързо, забързва и гласът му, за да си пасне с другото.