— Слушай, приятелю Макмърфи, колега по психопатна съдба, нашата мис Рачид е истински ангел на милосърдието и ние всички знаем защо. Тя е безкористна като вятъра; всяка седмица в продължение на пет дълги дни се блъска за благото на всички ни, без да чака никаква благодарност. За това е нужно сърце, приятелю, сърце. Всъщност, както ме осведомяват някои източници — нямам правото да разкривам източниците си, но мога само да кажа, че и Мартини е във връзка със същите хора, — тя служи на човечеството дори и през уикендите, като пръска щедро своя доброволен труд из града. Раздава с благотворителна цел какви ли не неща — консервирани храни, сирене, сапун, раздава ги на някои бедни млади семейства, които са във финансово затруднение. — Ръцете му политат във въздуха, за да опишат картината, за която разказва. — Ето, представи си я само, нашата сестра. Нейното леко почукване на вратата. Кошницата с панделките. Младото семейство няма думи от благодарност. Съпругът стои с отворена уста, съпругата ридае без стеснение. Тя оглежда жилището им. Обещава да им изпрати пари за… прах за пране, ами да. Оставя кошницата в средата на стаята. И когато нашият ангел си тръгва като изпраща въздушни целувки и се усмихва ефирно, тя е така опиянена от сладкото мляко на човешката доброта, което нейното деяние е предизвикало в едрата й гръд, че надминава себе си но щедрост. Чуваш ли, надминал себе си! Спирайки се на вратата, тя придърпва боязливата млада булка настрана и й предлага двайсет долара от собствените си пари. „Върви, бедно, нещастно, недохранено дете, върви и си купи някоя свястна рокля. Виждам, че съпругът ти не може да си го позволи, но ето, вземи това и върви!“ И семейството и остава завинаги задължено на великодушието.
Той приказва все по-бързо и по-бързо, жилите на врата му са изскочили. Когато спира да говори, в отделението настъпва пълна тишина. Чувам единствено някакъв слаб, вибриращ, ритмичен звук, сигурно е магнетофон, който отнякъде записва всичко това.
Хардинг се оглежда, вижда, че всички го наблюдават, и прави усилие да се засмее. От устата му излиза такъв звук, както когато изтегляш гвоздей от борова дъска: „иии-иии-иии“. Не може да се спре. Извива ръце, сякаш са змии, и стисва очи заради отвратителния писукащ звук! Но не може да се спре. Звуците стават все но пискливи и по-пискливи, докато накрая като си поема дъх, заравя лице в очакващите го ръце.
— Тая кучка, тая кучка, тая кучка — прошепва той през зъби.
Макмърфи запалва нова цигара и му я предлага; Хардинг я поема без нито дума. Макмърфи все още наблюдава лицето на Хардинг пред себе си с някаква озадачена почуда, гледа го така, сякаш за първи път вижда човешко лице. Не сваля очи от него, додето Хардинг постепенно престава да се гърчи и тресе и вдига поглед.
— Ти си прав — казва Хардинг — Прав си ;а всичко.
Поглежда другите пациенти, които го наблюдават. Никой досега не се е осмелявал да стане и да го заяви, но няма човек сред нас, който да не мисли така, който да не изпитва същото към нея и към цялата тази работа — изпитва го някъде дълбоко в подплашената си нещастия душица.
Макмърфи пити смръщено:
— А оня малък пръдльо, докторът? Вярно, той загрява бавно, ама не чак толкова, та да не вижда как е завзела тя положението и въобще какво върши.
Хардинг всмуква продължително от цигарата и и изпуска дима ведно с думите си:
— Макмърфи, доктор Спийви е също като нас останалите, абсолютно съзнава своята непълноценност. Той е едно наплашено, отчаяно, злополучно малко зайче, напълно неспособно да ръководи отделението без помощта на нашата мис Рачид, и го знае много добре. А което е още по-лошо, тя знае, че гой го знае, и му го напомня, когато може. Щом го улови, че е посгрешил нещо с книжата или пък, да речем, с диаграмите, можеш да си представиш колко сол му трие на главата.
— Точно така — намесва се Чезуик, като пристъпва към Макмърфи — Трие ни сол на главите заради грешките ни. А гой защо не я уволни?
— В тази болница докторът няма правото да назначава и уволнява. — обяснява Хардинг — Това право има инспекторът, а инспекторът е жена, сърдечна стара приятелка на мис Рачид, през трийсетте години двете са били заедно военни медицински сестри. Ние, приятелю, сме жертви на един местен матриархат и докторът е също толкова безпомощен срещу него, колкото и ние. Той знае че Рачид трябва само да вдигне телефона, който виждаш до лакътя й, да се обади на инспекторката и да спомене, да речем, че докторът, изглежда, прави прекалено много заявки за демерол.