— Хардинг, стоп, тия лафове още не са ми ясни.
— Демеролът, приятелю, е синтетичен опиат, два пъти по-силен от хероина. Лекарите много често се пристрастяват към него.
— Как? Нима точи малък пръдльо е наркоман?
— Не мога да ти кажа.
— Добре де, тогава откъде-накъде ще го обвинява?
— Ама ти не внимаваш, приятелю, тя не го обвинява Тя просто намеква намеква за каквото може, нали разбираш? Не забеляза ли и днес? Ще повика някого до вратата на Сестринската стая, ще застане пред него и ще го попита каква е тая хартиена кърпичка, дето са намерили под леглото му. Нищо повече, само ще го попита. А той, каквото и да й отговори, все ще се чувства така, сякаш лъже Ако каже, че си е чистил писалката с нея, тя ще рече „Ах, да, писалката“, или пък, ако каже, че има хрема, тя ще рече, „Ах, да, хрема“, ще поклати милата си посивяла главица, ще пусне милата си усмивчица, ще се обърне и ще си влезе в Сестринската стая, а той ще остане на мястото си и ще се пита за какво ли пък наистина я е използвал тая хартиена кърпичка.
Хардинг се разтреперва отново и присвива раменете си напред.
— Не Тя няма защо да обвинява. Тя е гений на намеците Чу ли я днес веднъж поне да ме обвини в нещо? И въпреки това към мен като че ли бяха отправени безброй обвинения: в ревност и параноя, в това, че не съм достатъчно мъж, за да задоволя жена си, че имам връзки с мъже, че държа цигарата си превзето и дори — струва ми се бях обвинен, че между краката си нямам нищо друго освен снопче косми — при това меки, мъхести, руси косми! Ташакоубиец ли? О, подценяваш я ти нея!
Хардинг млъква изведнъж, навежда се напред и стисва ръката на Макмърфи между своите. Лицето му, странно изкривено и нашарено е алени и сиви петна, изглежда някак нащърбено, като счупена бутилка от вино.
— Приятелю, този свят… принадлежи на силните! Основно правило в ритуала на нашето съществование е силният да стане по-силен, като унищожи слабия. Трябва да се примирим с това. Така стоят нещата. Трябва да се научим да приемаме този факт като природен закон. Зайците си знаят своята роля в ритуала и признават вълка за силния За да се защити, заекът става хитър, плашлив и трудно уловим, копае си дупки и се крие в тях, щом наблизо се появи вълк. И устоява, кара го. Знае си мястото. Никога не предизвиква вълка на бой. Е, и мъдро ли е това? Мъдро ли е?
Той пуска ръката на Макмърфи, обляга се назад, кръстосва крака и пак всмуква продължително от цигарата си. После я изважда от тънкия процеп на усмивката си и смехът бликва отново — „иии-иии-иии“ както когато изтегляш гвоздей от дъска.
— Мистър Макмърфи,… приятелю,… аз не съм птица, аз съм заек. И докторът е заек. И Чезуик е заек. И Били Бибит е заек. Всички тук сме зайци на различни възрасти и в различни степени, които, скок-подскок, бродят из нашия Дисни свят. Да не ме разбереш погрешно, ние сме тук не защото сме зайци — такива бихме били навсякъде — ние сме тук, защото не можем да се приспособим към нашето състояние на зайци. Ние се нуждаем от един истински силен вълк, който да ни научи къде ни е мястото.
— Човече, говориш ми като глупак. Какво искаш да кажеш, че ще си седиш на задника и ще позволяваш на някаква си дъртофелница да те убеждава, че си заек, така ли?
— Та тя няма защо да ме убеждава. Аз съм роден заек. Виж ме само. Аз просто имам нужда от сестрата, за да ме направи щастлив от ролята ми.
— Абе как ще си някакъв си гаден заек!
— Виж ми ушите, шаващия нос, симпатичната топчеста опашчица!
— Говориш като луд.
— Като луд ли? Колко си досетлив!
— По дяволите, Хардинг, не исках да кажа това. Ти не си такъв луд. Искам да кажа… майка му стара, че съм изненадан колко сте нормални всички тука. Според мен, не сте по-луди от оная паплач по улиците…
— Ах, да, от оная паплач по улиците.
— Не сте такива луди, каквито ги има по филмите. Само сте леко откачени и… едни такива…
— Едни такива заешки, а?
— Бабината ти, заешки! Нищо общо нямате със зайците!
— Мистър Бибит, я поскачай малко да те види мистър Макмърфи Мистър Чезуик, ти пък му покажи колко си козинест.
Просто пред очите ми Били Бибит и Чезуик се превръщат в изгърбени бели зайци, но се срамуват да направят това, дето им го казва Хардинг.
А, те се стесняват, Макмърфи Не е ли трогателно! Или пък може би им е неловко, задето не се застъпиха за приятеля си? Може би се чувстват виновни, задето пак се подлъгаха те да задават въпросите вместо нея? Горе главата, приятели, нямате причини да се срамувате. Всичко е както трябва. Зайците не се застъпват за себеподобните си Това би било глупаво. Не, не, вие бяхте мъдри, страхливи, но мъдри.