(Една петниста хрътка лае в мъглата и тича изплашена и объркана, защото не вижда нищо. Единствените следи по земята са нейните и тя души във всички посоки със студения си, червен, сякаш гумен нос; не усеща никаква миризма, а само собствения си страх, страх, който я изгаря като пара.) Ето така ще горя и аз сега, когато най-сетне разказвам за всичко това, за болницата, за сестрата, за момчетата — и за Макмърфи. Толкова дълго мълчах, че всичко ще рукне от мене като придошла река и вие ще си кажете — ей Богу, тоя човек говори каквото му падне, направо бълнува; цялата история ще ви се стори твърде ужасна, за да е действителна, твърде страшна, за да е истина! Само че няма да сте прави. Тия неща все още не са ми се избистрили напълно, но те са самата истина, дори и да не са се случили.
Когато мъглата се поразнася и аз вече горе-долу виждам, оказва се, че седя в дневната. Този път не са ме откарали в Шоковото. Спомням си, че ме изнесоха от бръснарницата и ме затвориха в Изолационното. Не си спомням дали закусих, или не. Сигурно не. Имал съм и такива сутрини в Изолационното, когато черните момчета са ми носили допълнително от всичко — уж за мене, пък те го изяждат. Докато тримата закусват, аз лежа върху вонящия на пикня дюшек и ги гледам как набиват яйца с препечени филии. Долавям миризмата на маслото и ги чувам как дъвчат. Друг път са ми носили студен качамак и са ме карали да го изям дори без да е посолен.
Тази сутрин просто нищо не си спомням. Набутаха ми толкова много от ония неща, дето им казват хапчета, че дойдох на себе си едва когато се отвори вратата на отделението. Щом се отваря вратата на отделението, това значи, че е поне осем часът, значи, че някъде към час и половина съм стоял безчувствен в Изолационното, а през Това време техниците са можели да влязат и да инсталират каквото им е поръчала Старшата, без аз да имам и най-малкото понятие.
Чувам шум откъм вратата на отделението, в другия край на коридора, но не виждам нищо. Тази врата се отваря за първи път в осем часа, а после през целия ден се отваря и затваря още хиляди пъти, дран, тряс. Всяка сутрин седим нанизани един до друг покрай стените на дневната, редим мозайки-ребуси след закуска, чакаме да щракне ключалката и да видим какво ще последва. Нямаме кой знае какво друго да правим. Понякога рано-рано през вратата ще надникне някой специализант, за да ни види какво представляваме Преди Вземане на Лекарствата, ПеВеЛе, както го наричат. Друг път ще дойде на посещение някоя съпруга, с обувки с високи токчета, стиснала здраво чантата към корема си. Или пък ще пристигне цяла тайфа учителки от основните училища, водени от оня глупак, дето урежда Рекламата и дето вечно потрива влажните си ръце и обяснява колко се радвал, че в психиатричните болници вече нямало място за някогашните жестокости. „Каква ведра атмосфера, нали?“ През цялото време се суети около учителките, които за по-сигурно стоят плътно една до друга, и потрива ръце. „Като си спомня само за мръсотията едно време, за лошата храна, дори за… ами да, за безчовечността, тогава чак съзнавам, уважаеми дами, колко много сме постигнали!“ И така, който и да влезе през вратата, обикновено оставаме разочаровани, но все се надяваме, че може и да е нещо интересно, тъй че щом щракне ключалката, всички глави щръкват, сякаш са на пружини.
Тази сутрин ключалката на входната врата прищраква по-особено; не ще да е някой от редовните ни посетители. Отдолу се чува гласът на охраната, остър и нетърпелив: