— Не знам за какво, дявол го взел. За каквото и да е. Не виждаш ли, че трябва да направите нещо, за да покажете, че не сте се сдрусали съвсем? Не виждаш ли, че не бива да й се давате толкова? Я се огледай: казваш, вождът се плашел от собствената си сянка, ама аз през живота си не съм виждал по-наплашени типове от вас.
— Аз не съм! — извиква Чезуик.
— Ти може и да не си, мой човек, ама другите ги е страх даже да се засмеят свободно. Знаете ли, първото нещо, което ми направи впечатление тук, беше, че никой не се смее. Откак влязох през тази врата, не съм чул истински смях, знаете ли тая работа? А щом си изгубиш смеха, значи, си изгубил опорната си точка. Остави ли се някой мъж да го мачка жена, ама дотам, че да изгуби ищах да се смее, той, трябва да знаете, е изгубил едно от най-силните си оръжия. Ще почне да си мисли, че тя е по-силна от него и…
— Аха. Струва ми се, нашият приятел започва да схваща туй-онуй, братя зайци. Мистър Макмърфи, я ми кажи, освен като й се присмива, как другояче може един мъж да покаже на една жена кой е господарят? Как ще й покаже кой е царят на планината? Мъж като тебе би трябвало да може да ни ги обясни тия неща. Не я натупваш, нали? О, не, тогава тя ще се обърне към закона. Не изгубваш самообладание дотолкова, че да започнеш да й крещиш; тя ще спечели, като вземе да се умилква около своето голямо, сърдито момче: „Е! Е! За какво се сърди пък сега нашето идиотче?“ Успявал ли си да запазиш благородно-сърдито изражение, когато те утешават по този начин? Така че, приятелю, както ти каза, мъжът има едно-единствено истински действено оръжие срещу неумолимото могъщество на съвременния матриархат, но това оръжие с положителност не е смехът. Едно оръжие, и с всяка изминала година все повече и повече хора в нашето премъдро, вечно търсещо мотивите общество откриват как да обезсилят това оръжие и да победят ония, които до този момент са били победителите…
— За Бога, Хардинг, ама хайде де, изплюй камъчето — прекъсва го Макмърфи.
— …и нима мислиш, при все шумно рекламираните ти психопатни качества, че би могъл да използваш ефикасно своето оръжие срещу нашия човек? Мислиш ли, че ще можеш да го използваш срещу мис Рачид, а, Макмърфи? Някой път?
И простира ръка към остъклената кабина. Всички извръщат глави натам. Старшата седи вътре, гледа през прозореца си, скритият някъде до нея магнетофон записва всичко това и тя вече размишлява как да го вмести в програмата.
Сестрата вижда, че всички са я зяпнали, затова им кима и те отместват погледи. Макмърфи си сваля шапката и прокарва пръсти през червеникавата си коса. Сега всички го гледат него; очакват отговор и той знае това. Усеща, че са го хванали натясно. Слага си пак шапката и потърква белега на носа си.
— Ако питаш дали мога да й се навия на тая дърта хищница, не, мисля, че няма да мога…
— Ама тя не е толкова грозна, Макмърфи. Лицето й е доста хубавичко и добре запазено. А освен това, въпреки всичките си опити да ги скрие под тази безполова премяна, тя все пак не може да премахне напълно следите от своите наистина изключителни гърди. На младини трябва да е била доста красива жена. И въпреки това, питам те, ей тъй, колкото да си чешем езиците, би ли могъл да й се навиеш дори и да не беше стара, дори и да беше млада и красива като Елена?
— Не я познавам тая Елена, но ми е ясно накъде биеш. И ще ти кажа, че си дяволски прав. Едно такова застинало лице не може никога да ме съблазни, та ако ще да е красиво като това на Мерилин Монро.
— Ето, видя ли? Тя печели.
Ха така де. Хардинг се обляга на стола си и всички чакат да видят какво ще каже сега Макмърфи. Макмърфи разбира, че са го притиснали до стената. Той ги оглежда подред, после свива рамене и става от мястото си.
— Добре де, дявол го взел, мене какво ме засяга това?
— Вярно е, не те засяга.
— И ще трябва да знаете, че никак не си го пожелавам да ме преследва някаква дърта проклетия с три хиляди волта. Дори и заради едното приключение.
— Така е. Прав си.
Хардинг печели спора, но никой не изглежда особено радостен. Макмърфи пъхва палци в джобовете си и се опитва да се засмее.
— Не, не, без мене, досега не съм чувал на някого да са предлагали двайсет долара, за да свали някоя мъжемразка.
При тези думи всички се захилват заедно с него, но не са радостни. Доволен съм, че в крайна сметка Макмърфи ще бъде предпазлив и няма да си пъха носа там, откъдето няма да излезе победител, но знам какво чувстват момчетата; самият аз не съм чак толкова радостен. Макмърфи си запалва нова цигара. Все още никой не се е помръднал. Всички си стоят по местата и се хилят неловко. Макмърфи потърква пак носа си, поглежда към сестрата и прехапва устни.