— Ето. Залагам десет долара от ония пари, които събират прах на мое име във Фонда. Бих платил и два пъти повече, приятелю, само да видя с очите си това невероятно чудо.
Макмърфи поглежда листа и го сгъва.
— Друг ще участва ли?
Още няколко Остри се записват подред в тефтерчето. Макмърфи откъсва един след друг листовете и ги трупа върху дланта си, като ги затиска с големия си корав палец. Купчината в ръката му расте. Той я оглежда.
— Нали ми вярвате, че ще си изпълня баса, братлета?
— Мисля, че няма нищо страшно — обажда се Хардинг. — Сега за известно време няма къде другаде да ходиш.
Една нощ, точно навръх Коледа, вратата на отделението в старата сграда се отвори с трясък и вътре се вмъкна някакъв дебелак с брада; очите му бяха зачервени от студа, носът му бе добил цвета на череша. Черните момчета го осветиха с фенерчетата си и го заковаха на едно място в коридора. Видях, че целият се е оплел в гирляндите, които бе накачил навсякъде Рекламата, и се препъва в тях в тъмното. Засенчи зачервените си очи срещу светлината на фенерчетата и взе да си дъвче мустаците.
— О-хо — каза той. — Бих останал тука, ама трябва да бързам. Много ми е сгъстена програмата. Трябва да вървя…
Черните момчета се придвижиха към него с фенерчетата. Задържаха го при нас цели шест години, след което го освободиха, гладко избръснат и слаб като щиглец.
Старшата може да нагласи стенния часовник да върви колкото бързо тя иска, само като завърти един от циферблатите върху металната врата; щом реши да форсира нещата, взема, че увеличава скоростта и ония ми ти стрелки хукват по циферблата като спиците на колело. Картинките по прозорците се сменят бързо, та да изглежда като сутрин, обед или вечер — бясно се редуват светлото и тъмното, и всички направо се шашват от това, дето времето уж хвърчи така страхотно. Получава се някаква ужасна бъркотия от бръснения, закуски, лечебни процедури, обеди, вземане на лекарства и десетминутни нощи, през които едва си затворил очи, и лампата в спалното те пришпорва да ставаш, отново да се впускаш в бъркотията като някакъв кръгъл глупак и може би по двайсет пъти в час да изкарваш цялата програма за деня. Най-после Старшата вижда, че всички са пред припадък и мръдва регулатора към по-бавно, забавя хода на стрелките по циферблата; сякаш някакво дете си е играло с прожекционния апарат, но накрая се е уморило да гледа как филмът се върти десет пъти по-бързо, омръзнали са му това глупаво подскачане на хората и пискливия говор, та затова връща апарата към нормалната му скорост.
Тия номера сестрата ги прави главно в дните, когато, да речем, очакваш посещение или когато ще дойдат от Портланд да ни прожектират филм — все в такива моменти, които би желал да задържиш и да ги разтеглиш. Ето тогава форсира тя нещата.
По-често обаче е обратното, забавянето. Старшата врътва копчето до мъртвата му точка и замразява слънцето върху картинките по прозорците, така че цели седмици то не се помръдва и на косъм, така че листче не трепва по дърветата, нито стръкче трева по поляните. Стрелките на часовника си стоят на три часа без две минути и тя може да ги остави така, докато всички ръждясаме. Седиш неподвижно и не можеш да мръднеш, не можеш да се раздвижиш, за да облекчиш напрежението от седенето, не можеш да преглъщаш, не можеш да дишаш. Само очите си можеш да движиш, но пък какво ли да гледаш освен вцепенените Остри отсреща, които седят и се чудят чий ред е да играе. Хроникът, който седи до мен, е мъртъв от шест дни и се разлага върху стола си. Понякога вместо мъгла тя пуска истински химически газ през вентилаторите и когато газът се превърне в пластмаса, всичко в отделението се втвърдява.
Един Господ знае колко време седим така.
По някое време сестрата отвърта леко копченцето и тогава става дори по-лошо. Струва ми се по-поносимо да седим като заковани, отколкото да гледам как на Сканлън отсреща му трябват цели три дни, додето сложи една карта на масата, а ръката му се точи бавно като захарен сироп. Дробовете ми се разпъват, за да вдъхнат от пластмасовия въздух, сякаш го всмукват през малка дупчица. Опитвам се да стана и да ида до клозета, но се чувствам като затрупан под цял тон пясък, стискам си мехура, докато ми излязат свитки от очите.
Напрягам всичките си мускули и кокали да се измъкна от тоя стол и да ида до клозета, напъвам се, додето ми се разтреперят краката и ме заболят зъбите. Силя се, силя се и единственото, което постигам, е да се помръдна може би с един сантиметър на стола си. Затова се отказвам, отпускам се назад и оставям пикнята да си изтече по левия ми крак във вид на гореща солена струйка; писват разни унизителни сигнални звънци, сирени, светват прожектори, всички крещят и търчат нагоре-надолу, високите черни момчета хукват презглава към мене, като разблъскват тълпата и размахват някакви отвратителни метли от медни жички, които пращят и пускат искри при допир с водата.