Може би единствено в мъглата си почиваме от тази лудница; тогава времето няма значение. То изчезва както всичко друго. Днес, поне откак е пристигнал Макмърфи, не са пускали мъглата с пълна сила. Бас държа, че той ще се развика като бесен, ако замъглят цялото отделение.
Когато нищо друго не се случва, обикновено ти остава да се бориш с мъглата или с изкуственото регулиране на времето, но днес е по-различно: целия ден, откак се обръснахме, не са ни тормозили с тия неща. Този следобед всичко си е както следва. Когато идва на работа втората смяна, часовникът бие за четири и половина, точно колкото трябва. Старшата освобождава черните момчета и оглежда отделението за последен път. Измъква дълга сребърна игла за шапка от синьо-черния кок на тила си, сваля бялата си шапчица и я поставя внимателно в мукавена кутия (в нея има нафталин), после с едно движение на ръката отново забожда иглата в косата си.
През стъклото я виждам как казва довиждане на всички. Връчва някаква записка на младичката сестра с рожденото петно, която застъпва на работа, после протяга ръка към контролния пулт на металната врата и извиква по високоговорителя в дневната: „Довиждане, момчета. Бъдете послушни.“ И пуска музиката възможно най-силно. Потърква дланта си в прозореца: в погледа й се чете погнуса, която подсказва на високото черно момче, дето е сега на смяна, че ще направи най-добре, ако вземе да го изчисти. И още преди тя да е заключила външната врата след себе си, то вече трие стъклото с хартиена кърпа.
Машинарията в стената свири, въздиша, превключва на по-ниска скорост.
Има още време до лягане, през което ядем, къпем се и поседяваме малко в дневната. Старият Бластик, най-възрастният Безмозъчен, се държи за стомаха и охка. Джордж (черните момчета му казват Чистника) си мие ръцете на чешмата. Острите седят, играят карти и се мъчат да получат картина на нашия телевизор — местят го, докъдето може да му стигне шнурът, за да уловят най-добрия образ.
Високоговорителите все още свирят от тавана. Тази музика не се предава по радиото и затова машините в стената не й пречат. Тя идва от една дълга магнетофонна лента от Сестринската стая, лента, която всички ние знаем наизуст, така че никой не я слуша съзнателно, освен разни новаци като Макмърфи. Той все още не й е свикнал. Захванал се е да играе на двайсет и едно на цигари, а високоговорителят е точно над масата. Толкова ниско си е нахлупил шапката, че за да вижда картите, е извил глава назад и надзърта изпод ръба й. Стиснал е цигара между зъбите си и говори през нея, също както оня джамбазин, когото наблюдавах веднъж на един пазар на говеда в Далс.
— …ха де, ха де… — вика той високо и припряно. — Хайде да ви видя, мухльовци, играете, или пасувате? Казваш, ще играеш! Добре-е-е, ама искай още, вале и поп са ти малко. К’во знаеш ти! Ето, получаваш. Лошо-о, дама, много ти дойде. Хайде, Сканлън, абе няма ли да се намери някой идиот в тая сестринска оранжерия, който да загаси тази гадна музика! Пфю-у! Денонощно ли свири това чудо бе, Хардинг? През живота си не съм чувал такъв влудяващ шум!
Хардинг го поглежда с отсъстващ израз на лицето.
— За кой точно шум става въпрос, мистър Макмърфи?
— За това проклето радио. По дяволите. Откакто дойдох тази сутрин, все свири. И не на мене тия номера, че уж не го чуваш.
Хардинг наостря уши към тавана.
— О, да, така наречената музика. Да, мисля, че ако се съсредоточим, я чуваме, но пък нали човек, ако се съсредоточи много силно, ще чуе и ударите на собственото си сърце. — Изхилва се към Макмърфи. — Виж какво, приятелю, това, което свири, е записано на лента. Радио слушаме рядко. Световните новини може да се окажат антитерапевтични. А тая лента сме я слушали толкова пъти, че вече направо ни се изплъзва от слуха; по същия начин хората, които живеят близо до водопад, престават да чуват шума от падането на водата. Мислиш ли, че ако живееш до някой водопад, няма да свикнеш с шума му?
(Аз все още чувам водопадите по река Колумбия, винаги, винаги ще чувам как крещеше Чарли Мечешкия Търбух, когато улучеше някой едър чинук, ще чувам как пляскаше рибата във водата, как се смееха голите дечица по брега и жените при мрежите вътре в реката… някога, много отдавна.)
— И така ли непрекъснато бучи като водопад? — пита Макмърфи.
— Когато спим, не, но, което си е вярно, вярно, през цялото останало време свири — отговаря Чезуик.