Ама само как скочи, като ти казах, че иде онова негро, а. Вожде’ Пък някой май ми беше рекъл, че си глух.
За първи път от много, много отдавна съм си легнал, без да взема червеното хапченце (ако се скрия, за да не ми го дадат, нощната сестра с рожденото петно праща негъра Джийвър да ме намери и да ме прикове на място с фенерчето си, додето тя приготвя спринцовката), затова се правя на заспал, когато черното момче минава покрай мен с батерията си.
Когато глътнеш такова червено хапче, ти не просто заспиваш; ти си като парализиран от съня и през цялата нощ не можеш да се събудиш, каквото и да става около тебе. Ето затова ми ги дават тия хапчета; в старата сграда бях почнал да се будя нощем и ги улавях да вършат какви ли не гнусотии със заспалите пациенти.
Лежа неподвижно и успокоявам дишането си, чакам да видя дали няма да се случи нещо. Господи, колко е тъмно; чувам ги как се влачат отвън с гуменките си; два пъти надникват в спалното и подред осветяват с фенер всеки от нас. Лежа със затворени очи, но не спя. Долавям как горе, при Буйните, някой вие, „уу-уу-уу“ — явно са го включили да приема кодирани сигнали.
— През тая дълга нощ май само биричката ще ни спаси — прошепва едното черно момче на другото. Гуменките заскърцват към Сестринската стая, където е хладилникът. — Искаш ли биричка, маце? Нощта е дълга.
Оня отгоре млъква. Устройствата в стените вият все по-слабо и по-слабо и накрая стихват съвсем. Звук не се чува из цялата болница, само дето някъде от глъбините на зданието се носи приглушено, смекчено боботене, което долавям за първи път — подобен шум ще чуеш, ако застанеш нощем до голяма водноелектрическа централа. Глух, неумолим, жестоко мощен.
Високото черно момче стои в коридора така, че го виждам, оглежда се и се киска. Тръгва бавно към вратата на спалното и бърше влажните си сивкави длани в тялото си. Сянката му, която светлината от Сестринската стая хвърля върху стената на спалното, е голяма като слон и постепенно се смалява, когато то се насочва към вратата на спалното и надниква през нея. Отново се изкисква, отключва таблото с бушоните до вратата и бръква в него. — Ха така, бебенца, спете дълбоко.
Застанало на прага, то завърта едно копче и целият под пред него започва да се свлича, плъзва надолу като платформата на товарен асансьор!
Нищо друго не се движи, само подът на спалното и ние заедно с леглата, нощните масички и прочие за секунда се отделяме от стените, вратата и прозорците на помещението/Машинарията — вероятно някаква дяволия от зъбчати колела и вериги, прикрепени към ъглите на шахтата — е смазана добре и мълчи като гроб. Чувам само как дишат момчетата и колкото по-надолу слизаме, толкова по-силно става боботенето. Светлината, която се процежда през вратата на спалното някъде на петстотин метра над нас и представлява само една точица, посипва стените на правоъгълната шахта със сивкав прах. Става все по-тъмно и изведнъж отдалече се понася вик: „Стойте там!“; ехото му се блъсва в стените на шахтата… и настъпва пълен мрак.
Подът стига до някакво здраво дъно, дълбоко под земята, удря се меко в него и се заковава на едно място. Тъмно е като в рог и имам чувството, че чаршафът, с който съм завързан, ми спира въздуха. Тъкмо когато се заемам да развържа чаршафа, подът леко се раздрусва и тръгва напред. Под него явно има някакви колелца, само че не ги чувам. Не чувам и дишането на момчетата наоколо ми и изведнъж разбирам, че това е така, защото боботенето постепенно се е засилило и заглушава всичко друго. Трябва да сме точно по средата. Продължавам да се боря с проклетия му чаршаф, с който съм завързан, и тъкмо да го поразхлабя, когато цяла една стена плъзва нагоре и разкрива огромна стая с безкрайно много машини в нея, чак краят им не се вижда, стаята гъмжи от запотени, голи до кръста мъже, които търчат между машините, а пламъците от стотиците пещи осветяват безизразните им унесени лица.
Всичко, което виждам, ми изглежда точно така, както си го бях представял, като слушах шума — прилича ми на вътрешността на гигантска водноелектрическа централа. Огромни месингови тръби изчезват нагоре в тъмнината. Жици водят към невидими трансформатори. Всичко е полепнало с машинно масло и пепел, съединителите, моторите и динамата са станали целите на червени и катраненочерни петна.
Работниците до един се движат с плавна, лека стъпка. Никой не бърза. От време на време някой току ще спре за миг, ще завърти ръчка, ще натисне бутон, ще щракне превключвател — едната половина на лицето му ще се белне като светкавица от искрата на превключвателя; после де си продължи по пътя, ще се качи по металните стъпала, ще закрачи по мостика от набраздена ламарина — всички се разминават толкова плавно и близко един до друг, че допирът на мокрите им тела ми напомня за плясъка на рибешка опашка във вода, — сетне пак ще спре, ще щракне друг превключвател — отново искра, и пак ще продължи. Додето ти стига погледът, виждаш да блещукат занесените кукленски лица на работниците.