А от корсета му се мандахерцат пет-шестина изсушени, вързани за косите скалпове.
Държи малко шишенце, от което си посръбва, за да не му пресъхне гърлото от говоренето, както и една напоена с камфор кърпичка, която от време на време тика под носа си, за да спре вонята. След него бърза групичка учителки, ученички и разни такива. Облечени са в сини престилки, а косите им са накъдрени на ролки. Всички слушат неговата кратка разяснителна лекция.
Той си спомня нещо смешно, та се налага да прекъсне лекцията си и да сръбне от шишенцето, за да укроти кикота. По време на паузата една от ученичките се зазяпва наоколо си и зърва разпорения Хроник, увиснал на петата си. Тя ахва и отскача назад. Рекламата се обръща, забелязва и той трупа и се втурва към него, хваща едната от безжизнените ръце и я разтърсва. Ученичката предпазливо проточва врат, за да погледне по-добре, лицето й е в транс.
— Виждате ли? Виждате ли? — Той квичи, върти очи и от устата му хвърчат пръски от онуй нещо в шишето — толкова силно се смее. Струва ми се, че чак ще се пръсне от смях.
След като накрая сподавя смеха си, тръгва пак между машините и подновява лекцията си. Изведнъж спира и се плясва по челото: „Ама че съм заплес!“ Втурва се обратно към провисналия Хроник, за да си одере още един трофей и да го завърже към пояса си.
Отдясно и отляво се вършат разни други, също такива ужасни неща — откачани, отвратителни неща, прекалено глупави и чудати, за да ти се доще да викаш, но и прекалено верни, за да ти е до смях — ала мъглата така се е сгъстила, че вече няма защо да гледам. Някой ме дърпа за ръката. Знам какво ще се случи: сега ще ме измъкнат от мъглата, ще ме върнат в отделението и няма да има и следа от това, което ставаше тази нощ. Ако сглупя и се опитам да разправя на някого за това, той ще ми каже: „Абе идиот такъв, ти просто си имал кошмари; няма такива шантави неща като огромно машинно отделение долу в недрата на някаква водноелектрическа централа, нито работници-роботи, които хълцат хората.“
Е да, ама тогава как съм ги видял!
От мъглата ме измъква мистър Търкъл, дърпа ме за ръката, разтърсва ме и се хили. Казва:
— Мистър Бромдън, ти май сънуваш лош сън.
Той е санитарят, дето работи в дългата самотна смяна от единайсет до седем — стар негър с широка, сънлива усмивка в края на източената си, клатушкаща се шия. По миризмата го усещам, че е пийнал.
— Айде, мистър Бромдън, опитай се пак да заспиш.
Някоя нощ, ако чаршафът ми е прекалено стегнат и се въртя, той идва и го развързва. Не би го направил, ако смяташе, че ще го хванат, защото можеше да го уволнят, но, според него, те щяха да си помислят, че аз съм се развързал. Всъщност сигурен съм, че го правеше, защото беше добър, защото искаше да помогне — но най-напред гледаше да се подсигури.
Този път не ми развързва чаршафа, а продължава по-нататък, за да помогне на двама санитари, които не съм виждал досега, и на един специализант да прехвърлят стария Бластик на носилка и да го изнесат от спалното, покрит с чаршаф — никой не се е отнасял така внимателно с него, докато беше жив.
На сутринта Макмърфи става преди мене, за първи път, откак го няма чичо Джул Сомнамбула, някой да стане преди мене. Джул беше хитър стар побелял негър, който развиваше теорията, че нощем черните момчета катурвали света на една страна, затова сутрин се измъкваше рано-рано от кревата, та да ги пипне на местопрестъплението. Също както Джул, и аз ставам рано, за да видя що за машини вмъкват в отделението, или инсталират в бръснарницата, тъй че обикновено петнайсетина минути, преди да се появи следващият пациент, в коридора сме само аз и черните момчета. Но тази сутрин, докато се измъквам от завивките, вече чувам Макмърфи в клозета. Чувам го, че пее! Ама така пее, че, ще речеш, никаква грижа си няма на тоя свят. Неговият чист и силен глас се удря в цимента и стоманата.
„Конете ти са гладни, каза тя На него му е приятно да слуша как ехти гласът му в клозета Седни до мен и дай им от зобта. — Поема си дъх и гласът му подскача с няколко тона по-високо, става по-силен и по-мощен, така че чак жиците в стените потреперват. — Конете нямат нужда от зобта-а-а. Той задържа последния тон, поиграва си с него и накрая го заглушава с останалата част от стиха. — Та сбогом, мила, тръгвам си в нощта.“
Песен! Всички са като гръмнати. С години не са чували такова нещо, във всеки случай не тук, в отделението. Повечето от Острите в спалното са се събудили, подпрели са се на лакти, мигат и слушат Споглеждат се и повдигат вежди. Как така черните момчета още не са го накарали да млъкне? Досега никога не са позволявали да се вдига такава врява. Защо се държат по-различно с тоя новия? И той е от плът и кръв, и той ще излинее и ще умре като всички нас. И той живее по същите закони, яде, сблъсква се със същите грижи, не може да не е уязвим към Системата като всички други!