— Нов пациент, някой да дойде да го приеме.
И черните момчета отиват.
Нов пациент. Всички оставят картите и монопола и се извръщат към вратата на дневната. Ако беше друг ден, щях да чистя коридора и да видя кого приемат, но тази сутрин, както вече ви казах, Старшата натика в мен едно петстотин кила и сега не мога да се мръдна от стола си. Обикновено аз пръв виждам Новия пациент, наблюдавам го как се промъква през вратата, пропълзява покрай стената и стои изплашен, додето дойдат черните момчета, за да го приемат и отведат в банята. Там го събличат гол и го оставят да зъзне на отворената врата, а те тримата хукват ухилени по коридорите да търсят вазелина.
— Вазелинът ни трябва за термометъра — обясняват те на Старшата.
Тя ги оглежда един по един и като им връчва буркана с близо три кила вазелин, казва:
— Знам за какво ви трябва, само че без шушу-мушу и без групички.
После ги виждам двамата, а може и тримата, там вътре, в банята, при Новия пациент; въртят термометъра в мехлема, докато го омажат така, че да стане дебел колкото пръст, и си мърморят: — Ха така, ха така.
После затварят вратата и пускат всички душове, тъй че отвън не се чува нищо друго освен злобното плющене на водата върху зелените плочки. Та така, аз обикновено съм в коридора и го виждам всичкото това.
Тази сутрин обаче седя на мястото си и само чувам, че водят някого. Макар и да не го виждам, разбирам, че не е обикновен пациент. Не пълзи уплашено покрай стената и когато му казват за душа, не се предава с едно кратко немощно „добре“, а веднага им отвръща със силен, нахакан глас, че много им благодари, но е дяволски чист.
— Тази сутрин ме изкъпаха в съда, а снощи в затвора. И, Бога ми, ако в таксито за насам имаха нещо подходящо подръка, и там щяха да ми отпорят ушите от триене. Мама му стара, изглежда, че винаги, когато ме прехвърлят някъде, трябва да ми изтъркват душицата преди, след и по време на самата операция. Вече само като чуя, че шурти вода, и почвам да си събирам партакешите. Виж к’во, Сам, я се разкарай оттука с тоя термометър, остави ме да разгледам новия си дом; никога досега не съм бил в Психологически институт.
Пациентите се споглеждат озадачено, после пак вперват очи във вратата, иззад която се носи гласът му. Говори по-силно, отколкото е необходимо при положение, че черните момчета са близо до него. Боботи така, сякаш е някъде над тях, сякаш лети на петдесетметрова височина, и вика към ония, които са долу на земята. Оперен човек. Чувам го как върви по коридора и по начина, по който пристъпва, изглежда да е опѐрен човек; във всеки случай не пълзи; токовете на обувките му са с налчета, които чаткат по пода като конски подкови. Появява се на вратата, спира и пъхва палци в джобовете; стои там широко разкрачен, а момчетата го зяпат ли, зяпат.
— Добро утро, братлета.
Над главата му виси на връв хартиен прилеп, от ония, дето ги закачат по време на Халоуин; той протяга ръка и с едно перване го завърта.
— Бомба есен е навънка.
Говори малко както говореше Татко — високо и отсечено, само че не прилича на него; Татко беше чистокръвен колумбийски индианец — вожд, — корав и лъскав като приклад на пушка; тоя приятел е риж, с дълги червеникави бакенбарди и гъсти къдрави коси, които се подават изпод шапката му и отдавна плачат за подстригване; колкото Татко беше висок, толкова този е широк — широка челюст, широки рамене и гърди, широка, белозъба дяволита усмивка; и той е корав, но някак по-различно от Татко — така, както е корава бейзболната топка под протритата кожа. През носа и едната му буза минава белег — добре са го наредили при някакво сбиване, още си личи как е бил шит. Стои и чака, но след като никой не понечва да го заговори, почва да се смее. Не можем да го разберем защо се смее; няма нищо смешно. Смехът му обаче не е като на Рекламата; той е добродушен и гръмък, и се разстила от широката му уста на все по-големи и по-големи вълни, които накрая се разбиват в стените на цялото отделение. Никак не прилича на смеха на тоя дебелак Рекламата. Звучи искрено. Изведнъж се сещам, че това е първият истински смях, който чувам от години.
Стои и ни гледа, олюлява се на пети и се смее ли, смее. Преплита пръсти върху корема си, без да изважда палци от джобовете. Забелязвам колко са му големи и загрубели ръцете. Всички в отделението, и пациенти, и персонал, всички са като втрещени от него и от смеха му. Никой не се опитва да го прекъсне, нито да каже нещо. Той си се насмива до насита и влиза в дневната. Дори и когато не се смее, звукът от смеха му сякаш остава да трепти около него, така както остава ехото от звънтенето на някоя голяма камбана, която едва-що е престанала да бие — той е в очите му, в начина, по който се усмихва, в наперената му походка, в говора му.