— Ами… прах за миене.
— Е, аз обикновено използвам паста, но… — Макмърфи бръква с четката си в праха, завърта я, после я изважда и я изтръсква на ръба на кофата, — но и това ще ми свърши работа. Благодаря ти. После ще го видим тоя ред на отделението.
И се упътва към клозета, откъдето отново еква песента му, изопачена от равномерния мах на четката за зъби.
Черното момче стои и гледа след него с увиснал в сивкавата му ръка парцел. После премигва, озърта се и вижда, че аз съм наблюдавал всичко; идва до мене, повлича ме по коридора за ластика на пижамата ми и ме блъсва на пода там, където вчера чистих.
Тука! Дяволите да те вземат, търкай тука! Искам да работиш, а не да зяпащ тъпо като някаква дебела глупава крава! Айде! Тука!
Залавям се да мия е гръб към него, за да не ме види, че се хиля, Много ми е кеф, че Макмърфи вбеси черното момче — малцина могат така. Някога същото го можеше Татко — когато ония от правителството дойдоха за първи път да преговарят, за да откупят договора, той стоеше пред тях широко разкрачен, с безизразно лице и гледаше с присвити очи към небето. „Я-а-а, диви гъски“ — казваше Татко и присвиваше очи. Шумолейки с книжата, хората от правителството погледнаха нагоре. — „К’во казвате…? През юли? По това време на годината… ъ-ъ, няма гъски.“
Те му говореха като туристи от източните щати, кои то смятат, че с индианците трябва да се говори като с хора, които разбират трудно. Татко се правеше, че не забелязва как му говорят. Той все гледаше към небето. „Ей ги там горе гъските, бели човече. Нали знаеш. И тази година. И миналата година И по-миналата, и още по-миналата.“
Мъжете се спогледаха и се изкашляха „Да. Сигурно е така, вожде Бромдън. Сега остави гъските Обърни внимание на договора Ние ги предлагаме нещо много изгодно и за теб, и за твоя народ — ще се промени животът на червенокожите.“
Татко продължаваше: „… и по-по-миналата година, и по-по-по-миналата година…“
Докато хората от правителството разберат, че са ги взели на подбив, старей шините, които седяха пред входа на колибата ни, хилеха се, пъхаха лулите си в джобовете на червено-черните си плетени вълнени ризи и пак ги изваждаха, се разкискаха като луди. Чичо Тичащият и Скачащ Вълк се търкаляше по земята и полузадушен от смях казваше: „Нали знаеш, бели човече.“
И естествено си постигнахме целта, ония се обърнаха без нито дума повече и тръгнаха към шосето със зачервени вратове, а ние се смеехме след тях. Понякога забравям какво може да направи смехът.
Ключът на Старшата щраква в ключалката; черното момче рипва да я посрещне още на вратата и запристъпва от крак на крак като дете, на което му се пишка. Тъй като съм наблизо, аз го чувам на няколко пъти да споменава името на Макмърфи, от което разбирам, че й разказва как си е измил зъбите Макмърфи, напълно забравяйки да спомене за стария Безмозъчен, дето умря през нощта Размахва ръце и се опитва да й обясни какви ги е измислил тоя червенокос глупак още рано сутринта — всичко изопачава, противи се на реда на отделението, не може ли тя да направи нещо?
Старшата наблюдава момчето втренчено и когато то спира да се гърчи, поглежда към вратата на клозета в другия край на коридора, откъдето гласът на Макмърфи гърми още по-силно от преди.
„О, твоите не ме харесват, бил съм бе-е-еден; през прага ти ще мина май после-е-еден.“
Отначало изглежда озадачена: и тя като всички нас толкова дълго време не е чувала да се пее, че й трябват няколко секунди, додето разбере какво става.
„Разкош голям не искам — мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“
Слуша още минута-две, за да се увери, че не й се счуват разни неща; и тогава се наежва. Ноздрите й се раз ширя ват от ярост, с всяко вдишване и издишване тя става все по-голяма и по-голяма; откак го няма Тейбър, не съм я виждал толкова вбесена от пациент. Размърдва ставите на лактите и пръстите си. Чувам леко скръцване. Тя тръгва и аз се прилепвам към стената, когато изтрополява покрай мене, вече е голяма колкото камион и влачи камъшитената чанта зад ауспуха си като някакво ремарке. Устните й са разтегнати и усмивката й върви пред нея като решетката на радиатор. Когато минава покрай мен, ми замирисва на нагорещено масло и на искри от индуктор. С всяка своя крачка става все по-голяма и по-голяма, подува се и се накокошинва, стъпква всичко отпреде си! Страх ме е дори да си помисля какво ще направи.
И изведнъж, точно когато се носи най-внушително и най-злобно, от вратата на клозета изскача насреща й Макмърфи, придържайки с ръка около хълбоците си пешкира — Старшата се заковава на мястото си! Тя се смалява и стига до височината на пешкира, а Макмърфи й се хили отгоре. Нейната собствена усмивка се изпарява, ъгълчетата на устните й се отпускат.