— Добро утро, мис Рачид. Как е навън?
— Не можете да се разхождате така — по пешкир!
— Тъй ли? — Той поглежда надолу към онзи край на пешкира, който е на нивото на очите й, и забелязва, че е влажен и плътно прилепнал до тялото му. — И пешкирите ли пречат на реда в отделението? Добре де, тогава какво да направя, ще…
— Не! Да не сте посмели! Веднага се върнете в спалното и си облечете дрехите!
Гласът й е като на учителка, която хока ученик, затова Макмърфи увесва нос като ученик и занарежда така, сякаш всеки момент ще заплаче:
— Не мога, мадам. Боя се, че тая нощ, докато съм спал, някой ми е чопнал дрехите. Страшно дълбоко се спи на тия ваши легла.
— Чопнал…?
— Задигнал. Отмъкнал. Гепил. Откраднал — изрежда той усмихнато. — Нали разбирате, някой ми е свил парцалките. — Това така го развеселява, че се впуска да танцува на бос крак пред нея.
— Някой ви е откраднал дрехите?
— Така изглежда.
— Ама как, затворническите дрехи? Защо?
Той спира да се кълчи и отново увесва нос.
— Знам само, че когато си легнах, те си бяха там, а когато станах, вече ги нямаше. Изчезнали са яко дим. Знам, мадам, че бяха най-обикновени затворнически дрехи, груби, избелели, долнокачествени, знам това — за ония, които имат повече дрехи, затворническите може и да са нищо. Но за един гол човек…
Тя изведнъж се досеща:
— Това ваше облекло трябваше да бъде взето. Тази сутрин са ви дали болнични дрехи.
Той поклаща глава и въздъхва, но все още гледа надолу.
— О, не, боя се, че не са ми дали. Тая сутрин нямам нищо друго освен шапката на главата си и…
— Уилямс — виква тя към черното момче, което все още стои до входната врата, сякаш се готви всеки момент да духне през нея. — Уилямс, можете ли да дойдете при мен за момент?
Той пропълзява до нея като куче, което очаква камшик.
— Уилямс, защо пациентът не е получил болнични дрехи?
Момчето си отдъхва. Поизправя се и се ухилва, вдига сивкавата си ръка и посочва едното от високите санитарчета в другия край на коридора. — Мистър Уошингтън отговаря днеска за прането. Не аз.
— Мистър Уошингтън! — Гласът й го заковава, както е провесил парцал над кофата, смръзва го на място. — Бихте ли дошли за момент!
Парцалът се плъзва беззвучно в кофата и с бавни, внимателни движения момчето подпира дръжката на подомиячката до стената. Обръща се и поглежда Макмърфи, ниското санитарче и сестрата. После се озърта наляво и надясно, сякаш тя може да вика някой друг.
— Веднага елате тук!
Тя пъхва ръце в джобовете и се затътря по коридора към нея. Върви бавно, но на мен ми е ясно, че ако не направи крачка, тя само с погледа си ще го вледени, ще го разпердушини; цялата й омраза, гняв и яростно безсилие, които смяташе да използва срещу Макмърфи, сега струят към черното момче и го зашеметяват като фъртуна, още повече го забавят. То трябва да се наведе напред, да си помага с ръце По косата и веждите му се образува скреж. Още повече се навежда, но стъпките му се забавят; няма да може да стигне.
Макмърфи започва да си подсвирква „Милата Джорджия“. Брауни и сестрата тъкмо навреме отклонява поглед от черното момче. Сега тя е още по-вбесена, още по-обезсилена от ярост; толкова бясна не съм я виждал никога. Няма я кукленската й усмивка, здраво стиснатите й тънки устни приличат на нажежена до червено жица. Ако сега я видеха и други пациенти, Макмърфи можеше да почне да си събира парите от баса.
Накрая черното момче стига до нея за тая цел му бяха необходими два часа Тя си поема дълбоко дъх.
— Уошингтън, защо този човек не е получил дрехи днес? Не видяхте ли, че има само един пешкир на себе си?
— И шапка — прошепва Макмърфи и почуква крайчеца й с пръст.
— Мистър Уошингтън?
Високото черно момче поглежда ниското, което го издаде, и то започва пак да се суче неспокойно. Високото момче го гледа доста продължително с тия свои очи като радиолампи; един вил, после ще се, оправи с него. Сетне извръща глава и очите му измерват Макмърфи отгоре додолу — силните широки рамене, кривата усмивка, белега на носа, ръката, прищипнала пешкира, след което поглежда сестрата.
— Мисля… — започва го.
— Мислите! Не е достатъчно да мислите! На секундата донесете дрехите, мистър Уошингтън, или следващите две седмици ще работите в Гериатрията! Да Трябва един месец да се занимавате е подлоги и кални бани, за да оцените колко малко работа имате вие санитарите в нашето отделение. В другите отделения кой, мислите, търка коридора цял ден? Мистър Бромдън ли? О не, много добре знаете кой. Ние до голяма степен сме ви освободили от чистенето, за да можете да се занимавате с пациентите. А това значи да се погрижите да не се разхождат нагоре-надолу голи. Какво щеше да стане, според вас, ако някоя от младите сестри беше дошла рано и завареше един пациент, който тича по коридора без дрехи? Какво?