Високото черно момче не е много сигурно какво е щяло да стане, но я разбира накъде бие и се потътря към стаята с бельото, за да донесе на Макмърфи чифт дрехи — вероятно с десет размера по-малки; после се дотътря обратно и му ги подава с най-искрена омраза в очите. Макмърфи изглежда объркан, как да поеме дрехите, дето му ги подава санитарчето — нали в едната си ръка държи четката за зъби, а с другата прикрепя пешкира? Накрая намига на сестрата, свива рамене и отвива пешкира, за да го метне на нейното рамо, сякаш тя е някаква дървена закачалка. Виждам, че под пешкира е обут в гащетата си Бас държа, че Старшата би предпочела да е чисто гол под пешкира, отколкото да е с тия гащета. Онемяла от ярост, тя приковава очи в ония ми ти големи бели китове, дето скачат по гащетата. Това вече й идва много. Минава цяла минута, докато се съвземе, и чак тогава се обръща към ниското черно момче; гласът й трепери, толкова е ядосана, че не може да се овладее.
— Уилямс… струва ми се… трябваше, като дойда тази сутрин, да сте измили прозорците в Сестринската стая.
То се затъртузва като някаква черно-бяла буболечка. — Вие също, Уошингтън… — Уошингтън почти припва към кофата си. Тя се оглежда, чуди се за кого още да се захване. Вижда ме мене, но точно в този момент от спалното излизат още няколко пациенти и се дивят защо сме се струпали в коридора. Тя затваря очи и се съсредоточава в себе си. Не може да си позволи да видят лицето й такова — бяло и изкривено от бяс. Напряга цялата си способност да се контролира. Постепенно устните отново се събират под бялото носле, сливат се, сякаш нажежената жица вече така се е сгорещила, че започва да се топи, трепват за миг и накрая, когато стопеният метал изстива и странно посивял се втвърдява, замръзват неподвижно. После се разтеглят в усмивка, езикът се мярва помежду им като къс сгурия. Очите й отново се отварят; и те са някакви такива странно сивкави, студени и безжизнени като устните, но тя подхваща обичайните си утринни поздрави така, сякаш нищо не се е случило; предполага, че пациентите все още са твърде сънени, за да забележат.
— Добро утро, мистър Сифелт, по-добре ли сте със зъбите? Добро утро, мистър Фредриксън, добре ли спахте, а вие, мистър Сифелт? Леглата ви са едно до друго, нали? Впрочем, докладваха ми, че вие двамата нещо сте се били споразумели за лекарствата си — че вие, мистър Сифелт, давате своите хапчета на Брус, тъй ли е? По-после ще говорим за това. Добро утро, Били; когато идвах, видях майка ти, тя ме помоли да ти кажа, че мисли за теб непрекъснато, убедена е, че ти няма да я разочароваш. Добро утро, мистър Хардинг — о, я погледнете, връхчетата на пръстите ви са целите зачервени и разръфани. Пак ли сте си гризали ноктите?
Преди те да могат да й отговорят, дори и да са имали какво да й отговорят, тя се обръща към Макмърфи, който все още стои по гащета. Хардинг поглежда гащетата и подсвирва.
— А вие, мистър Макмърфи — казва тя усмихната, сладка като мед, — ако сте свършили с демонстрацията на мъжката си физика и на екстравагантните си долни гащи, можете да се върнете в спалното и да си облечете болничните дрехи.
Той козирува на всички — на нея и на пациентите, които го зяпат ухилени в гащетата на белите китове, и без да каже дума, тръгва към спалното. Старшата се обръща и потегля в обратната посока, предхождана от своята безизразна червена усмивка; преди тя да затвори вратата на остъклената стая, неговата песен отново нахълтва в коридора откъм спалното.
„Навря ме в гостната, с ветрило повя ми с доста глезотия“ — чувах го как се пляска по голия корем — „на майка си прошепна тихо: обичам го този комарджия.“
Щом спалното се опразва, аз се захващам да го чистя и когато бръквам под леглото му, за да обера прахоляка, изведнъж ми замирисва на нещо, което за първи път, откак съм в болницата, ме кара да осъзная, че това огромно помещение, пълно с легла, на които спят четирийсет възрастни мъже, винаги смърди на хиляди други миризми — на бактерицидни средства, на цинков мехлем, на пудра за крака, на пикня и вкиснали дъртешки лайна, на Паблъм3 и на борова вода, на клеясали мръсни долни гащи и чорапи, които вонят дори и когато се върнат от пране, долавя се тежкият мирис на колосани чаршафи, киселият дъх на неизмити усти, острата миризма на машинно масло, а понякога и смраднята на опърлена коса, — но никога досега, допреди да дойде този човек, не е миришело на прах и мръсотия от полето, на пот и на труд.