По време на закуската Макмърфи приказва и се смее без прекъсване. След тая сутрин той си мисли, че на бърза ръка ще се справи със Старшата. Не знае, че просто я е сварил неподготвена и ако не друго, поне я е накарал да се мобилизира.
Прави се на шут, като се опитва да разсмее и другите. Хич не му е приятно, като вижда, че те най-много то да се усмихнат слабо или пък от време на време да се изкикотят. Насреща му е седнал Били Бибит и изведнъж той му подмята с поверителен глас:
— Хей, Били, момчето ми, помниш ли като свалихме двамата с тебе ония мацки в Сиатъл? Голяма работа беше, а?
Били вдига стреснато очи от чинията. Отваря уста, но не може да каже нищо. Макмърфи се обръща към Хардинг.
— И кога нямаше да успеем да ги свалим, ей тъй, за нула време, ако вече не бяха чували за Били Бибит. Били Бибит Паламарката — така го знаеха по онова време. Тия двете момичета тъкмо щяха да си тръгват, когато едната го погледна и попита: „Ти да не си знаменитият Били Бибит Паламарката? С прочутия трийсет и пет сантиметров?“ Били наведе глава и почервеня — също както сега, казахме им, че е той. Спомням си, когато ги заведохме в хотела, от леглото на Били се чу женски глас: „Мистър Бибит, ти ме разочароваш; разбрах, че е трийсет и… о, Господи!“
И кряка, и се пляска по бедрото, и ръга Били с пръст, а Били се киска и така се е изчервил, че ме е страх да не вземе да припадне.
Макмърфи казва, че всъщност единственото, което и липсва на тая болница, са две такива готини мацки. Какви са само леглата, в по-удобно не е спал, а и каква вкусна лапачка дават! Просто не може да разбере защо всички толкова се чумерят, че са затворени тук.
— Ето, например вземете ме мене — казва той на момчетата и вдига една стъклена чаша срещу светлината, — за първи път от шест месеца пия портокалов сок. О-ох, екстра! А знаете ли какво получавах за закуска в трудовия лагер? Какво ми сервираха? Мога само да ви го опиша на какво приличаше, но име не мога да му дам: сутрин, обед и вечер все едно и също — нещо от картофи, черно-загоряло, клеясало като туткал. Във всеки случай не беше портокалов сок. А я вижте сега: шунка, препечен хляб, масло, яйца, кафе — оная малка сладурана в кухнята даже ме попита как ще го искам кафето, със или без мляко, много й благодаря и една голяма! огромна! чаша студен портокалов сок. О, пари да ми давате, не се махам оттука!
Взима си допълнително от всичко, уговаря си среща с момичето от кухнята, дето налива кафето, за след като го изпишат от болницата, уверява готвачката-негърка, че по-добре сварени яйца не е ял Има корнфлейкс с банани, гой си взима няколко банана и предлага един на черното момче, защото му се виждало измършавяло; момчето извърта очи към Сестринската стая, където седи Старшата, и казва, че на санитарите не е разрешено да идат с пациентите.
— Противоречи на реда в отделението ни?
— Да.
— Жалко Обелва три банана под носа му, изяжда ги един след друг и добавя Сам, щом ти се доще нещичко за гризкане, свиркай.
След като излапва и последния си банан, Макмърфи се потупва по корема, става и тръгва към вратата; тогава високото санитарче му препречва пътя и му казва, че според правилото пациентите трябвало да седят в трапезарията до седем и половина и чак тогава да станат всички заедно. Макмърфи го поглежда така, сякаш му се струва, че не е чул добре, после се обръща към Хардинг. Хардинг кимва, Макмърфи свива рамене и се връща обратно на мястото си.
— В никакъв случай не искам да преча на реда в отделението.
Часовникът в дъното на трапезарията показва седем и петнайсет — лъже, че сме седели тук само петнайсет минути, след като явно е минал повече от час, Всички са свършили със закуската и, облегнати на столовете си, наблюдават как голямата стрелка се придвижва към седем и половина. Черните момчета отнасят оплесканите подноси на Безмозъчните и откарват двамата старци с инвалидните столове, за да ги измият с маркуча. Поне половината от пациентите подпират глави на ръцете си с намерението да подремнат, докато се върнат санитарчетата. Какво друго да правят, няма карти, нито списания, нито мозайки-ребуси. Остава им само да спят или да наблюдават часовника.
Макмърфи обаче не може да седи кротко; все трябва да прави нещо. След като около две минути побутва трохичките около чинията си с лъжицата, той вече е готов за нови подвизи. Пъхва палци в джобовете си, обляга се назад и поглежда с едно око часовника на стената. После си потърква носа.