— Знаете ли, тоя стар часовник ми напомня за мишените на стрелбището във форт Райли. Там спечелих първия си медал за точна стрелба, Макмърфи, Вярното Око. Кой иска да се хванем на бас за някакво си жалко доларче, че ще пратя тая бучица масло в центъра на циферблата, или поне върху циферблата?
Трима души залагат; той взема маслото на върха на ножа си и го мята. Бучката се залепя на петнайсетина сантиметра вляво от часовника и докато Макмърфи си изплаща баса, всички му се присмиват. Все още го кодошат, питат го какво точно е искал да каже, Вярното Око или Невярното Око, когато ниското черно момче се връща, след като е измило с маркуча Безмозъчните; всички вперват погледи в чиниите си и мълчат. Момчето усеща, че има нещо, но не може да разбере какво. И сигурно така и нямаше да узнае, ако старият полковник Матърсън, зяпайки разсеяно, не беше зърнал лепнатото на стената масло. Полковникът го посочва и се впуска в една от своите речи, заема се да ни обяснява нещо със своя търпелив, гъгнещ глас, при това така, сякаш то има някакъв смисъл.
— Маслото… е републиканската партия.
Черното момче поглежда натам, накъдето сочи полковникът, и ето ти го маслото, плъзнало надолу по стената като жълт охлюв. Премигва, но не казва нищо, а даже и не се оглежда, за да разбере кой го е метнал.
Макмърфи прошепва нещо на Острите, седнали около него, и ги сръгва с лакът; миг по-късно те кимват, той поставя три долара върху масата и се обляга назад. Всички се размърдват в столовете си и наблюдават как маслото пълзи по стената — тръгва, спира се, пак поема надолу и оставя лъскава диря по мазилката. Никой не продумва. Поглеждат маслото, после часовника, после пак маслото. Сега вече часовникът върви.
Около половин минута преди седем и половина маслото стига до пода и Макмърфи си възвръща всичките пари, които беше загубил.
Черното момче се опомня, откъсва очи от мазната ивица по стената, обръща се към нас и казва, че можем да ставаме; Макмърфи прибира парите в джоба си и излиза от трапезарията. Той обгръща черното момче през раменете и полу го повежда, полу го понася по коридора към дневната.
— Сам, братле, денят преполови, а аз сам още на нулата. Трябва бързо да си наваксам Дай да хвърлим едни карти — ей ония, дето си ги заключил на сигурно място и шкафа, а пък аз ще се опитам да надвикам високоговорителя.
Почти през цялата сутрин той си наваксва — играе на двайсет и едно, само че вече за пари, не за цигари. Два-три пъти мести масата, на която играят, за да се спаси от високоговорителя. Явно е, че му лази по нервите. На края отива до Сестринската стая и почуква по стъклото. Старшата се завърта на стола си и отваря вратата, а той пита, дали не може за малко да спре тоя адски шум Сега седнала на стола си зад големия прозорец, тя е по-спокойна от всякога; тук няма разни диваци, които да търчат полуголи и да я изкарват от равновесие На лицето й е лепната неизменната усмивка Тя затваря очи и поклаща глава, при което най-любезно казва на Макмърфи — „Не!“
— Не може ли поне да намалите звука? Едва ли целият щат Орегон има нужда да слуша цял ден как Лорънс Уелк свири „Чай за двама“ по три пъти в час! Ако музиката беше достатъчно тиха, за да се чува какви ставки обявя ваш, можех да направя и някое покерче.
— Мистър Макмърфи, вече ви казахме, че редът и от делението не позволява да се играе на пари.
— Добре, тогава намалете музиката и ще играем на кибритени клечки, на копчета — само го намалете това чудо!
— Мистър Макмърфи — тя спира и изчаква спокойният й наставнически тон да проникне в съзнанието им знае, че всички Остри я слушат. — искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че вие сте един голям егоист Не забелязвате ли, че в гази болница освен вас има и други кора? Има възрастни пациенти, които не биха чували радиото, ако свиреше тихо, старци, които просто не са и състояние да четат, нито да решават ребуси, нито да играят на карти и да обират цигарите на другите. За такива възрастни кора като Матърсън и Китлинг музиката е единственото развлечение, което имат А вие искате да им го отнемете Ние обичаме, когато ни е възможно, да изслушваме различни предложения и молби, но, струва ми се, трябва поне малко да се замислите за другите, преди да предложите нещо.
Той се обръща и поглежда към половината на Хрониците, вижда, че в думите й има нещо вярно. Сваля шапката си и прокарва ръка през косата си, накрая се обръща пак към Старшата. И той като нея знае, че всички Остри слушат разговора им.
— Добре. Не помислих за това.
— И аз така предполагах.
Той подръпва червеникавите снопчета, дето стърчат от деколтето на горнището му, и казва:
— Добре де, тогава нека отидем да играем другаде? В някоя друга стая? Да речем, в оная стая, в която пренасяте масите по време на заниманията. През останалата част от деня в нея няма нищо Отключете я и ни пуснете да играем карти там. А пък старците нека си останат тука при радиото — така всички ще бъдат доволни.