Тя се усмихва, затваря пак очи и поклаща леко глава:
— Вие естествено можете да повторите предложението си и пред останалата част от медицинския персонал, но предполагам, всички ще споделят моето мнение: ние не сме в състояние да поддържаме две дневни помещения Нямаме достатъчно работна ръка И ви моля, не се облягайте на прозореца; ръцете ви са мазни и цапат стъкло то. Това означава допълнителен труд за някои хора.
Той дръпва рязко ръката си и понечва да каже нещо, но спира, всъщност какво друго му е останало да й каже освен да я изпсува. Поема си дълбоко дъх и се опитва да събере цялата си воля, така както направи тя тая сутрин, извинява й се, задето я е обезпокоил, и се връща на масата с картите.
Всички пациенти усещат, че се започва.
В единайсет часа докторът надниква през вратата на дневната и извиква на Макмърфи, че ще го чака в кабинета си за кратък разговор.
— Винаги разговарям с новите пациенти на втория им ден.
Макмърфи оставя картите на масата, става и тръгва към доктора. Докторът го пита как е спал, но Макмърфи само измърморва нещо в отговор.
— Изглеждате много замислен днес, мистър Макмърфи.
— О, да, аз съм голям мислител — казва Макмърфи и двамата потеглят по коридора.
Когато се връщат — на мен ми се струва, че са минали цели дни, — те се кискат и си приказват, много доволни от нещо си. Докторът бърше сълзите от очилата си, явно се е смял здравата, а Макмърфи отново е предишният гръмогласен, дързък самохвалко. Такъв остава и по време на обеда, а в един часа пръв сяда на стола си за заниманието; ленивите му очи се синеят в ъгъла.
Старшата влиза в дневната със своето ято от сестри-стажантки и с кошницата с бележките. Тя взима дневника от масата и го прелиства начумерено (цял ден никой не е докладвал за никого), след това си сяда на мястото до вратата. Изважда няколко папки от кошницата в скута си и ги прехвърля, додето стига до Хардинговата.
— Доколкото си спомням, вчера понапреднахме доста по въпроса с мистър Хардинг…
— Ъ-ъ… преди това бих искал, ако е възможно, да ви прекъсна за момент — казва докторът. — Във връзка с един разговор, който проведох сутринта в кабинета си с мистър Макмърфи. Всъщност ние просто си спомнихме някои неща. Говорихме за едно време. Открихме, че двамата имаме нещо общо — учили сме в една и съща гимназия.
Сестрите се споглеждат и се чудят какво ли му е станало на тоя човек. Пациентите мятат по едно ока към Макмърфи, който се хили в ъгъла си, и чакат да чуят какво още ще каже докторът. Той кима.
— Да, да, в една и съща гимназия. И както си приказвахме за миналото, ние си спомнихме за карнавалите, които се устройваха в училище — великолепни, шумни тържества. Гирлянди, серпантини от крепирана хартия, павилиони с разни лакомства, забавни игри — това бяха едни от най-важните събития през годината. Както споменах на Макмърфи, аз и в по-долните, и в по-горните класове все бях организаторът на училищните карнавали. Ах, какви прекрасни, безгрижни години…
В дневната настъпва пълна тишина. Докторът вдига глава и се оглежда, за да види да не би да е станал за смях. Старшата му хвърля такъв поглед, който не оставя никакви съмнения по този въпрос, но той е без очила и погледът й му убягва.
— Както и да е, нека не прекаляваме със сълзливата носталгия — в хода на нашия разговор двамата с Макмърфи се запитахме как ли биха погледнали някои хора, ако уредим един карнавал тук, в отделението?
Той си слага очилата и пак се оглежда. Никой не подскача от възторг при тази идея. Някои от нас още помнят как преди години Тейбър се опита да устрои карнавал и какво излезе от тая работа. Докато докторът чака отговора, откъм сестрата се надига някакво яростно мълчание, което надвисва над всички нас и ни предизвиква да го нарушим. Знам, че Макмърфи не може, тъй като е участвал в замислянето на карнавала; тъкмо вече си казвам, че няма да се намери такъв глупак, който да наруши мълчанието, когато седналият точно до Макмърфи Чезуик изсумтява и преди да разбере какво става, се изправя на крака, търкайки ребрата си.
— Ъ-ъ… лично аз смятам, нали разбирате… — той поглежда надолу към юмрука на Макмърфи върху дръжката на съседния стол и към щръкналия като остен голям загрубял палец. — че идеята е чудесна. Карнавалът ще ни разнообрази.
— Точно така, Чарли — казва докторът, доволен от подкрепата на Чезуик, — при това не е без терапевтична стойност.