— Разбира се — обажда се пак Чезуик, вече по-весело.
— Ами да. Един карнавал може да има голяма терапевтична стойност. Не ще и дума.
— Ще бъде в-в-весело — намесва се Били Бибит.
— Да, това също — съгласява се Чезуик — Ще го организираме, докторе, защо да не го организираме. Сканлън ще направи номера си с бомбата, а аз може да устроя състезание по хвърляне на ринг в кабинета по трудотерапия.
— Аз пък ще гадая бъдещето — казва Мартини и поглежда с присвити очи някъде над главата си.
— А аз мога с доста голяма точност да определям патологичните смущения, като гледам на ръка — обажда се Хардинг.
— Много добре изръкоплясква Чезуик Досега никой не е подкрепял неговите предложения.
— За мен пък ще е чест да бъда крупие на скило — провлачва Макмърфи. — Имам малко опит…
— О, възможностите са толкова много — казва докторът, седнал с изправен гръбнак, действително запален от проекта. — Ами да, лично аз имам милион идеи.
В продължение на още пет минути той говори разгорещено. Очевидно повечето от тия идеи вече е обсъждал с Макмърфи. Описва игри, павилиони с лакомства, предлага да се продават билети; и изведнъж млъква, сякаш погледът на Старшата го е пронизал точно между очите Премигва и я запитва:
— А вие какво мислите за тази идея, мис Рачид? За един карнавал? Тук, в отделението?
— Съгласна съм, че може да окаже терапевтичен ефект — казва тя и млъква. Чака. И пак насочва към другите същото онова мълчание. Когато разбира, че никой няма да го наруши, продължава. — Но освен това смятам, че преди да се стигне до някакво решение, една такава идея трябва да се обсъди на колегиума Предполагам, че и вие мислите така, докторе?
— Разбира се. Просто исках, нали разбирате, да сондирам хората Но естествено най-напред ще говорим за това на колегиума. После ще продължим е плановете си.
На всички им става ясно, че това ще е карнавалът.
Старшата отново поема нещата в ръцете си, като изшумолява с папката, която държи.
— Чудесно. Ако няма нещо друго — и ако мистър Чезуик си седне на мястото, — мисля, че можем да продължим дискусията Остават ни още… — тя изважда часовника си от кошницата и го поглежда — още четирийсет и осем минути И така, както…
— Ах, да! Спомних си още нещо. — Макмърфи е вдигнал ръка и щрака с пръсти. Тя се взира продължително в ръката му и чак тогава казва:
— Кажете, мистър Макмърфи?
— Всъщност идеята е на доктор Спийви. Докторе, я им кажи какво намисли по въпроса с глухите и радиото. Сестрата трепва, съвсем леко, едва забележимо, но сърцето ми подскача от радост. Тя мушва папката обратно в кошницата и се обръща към доктора.
— Вярно започва той. За малко да забравя. — Обляга се назад, кръстосва крака и допира ръце с връхчетата на пръстите си; виждам, че все още е в добро настроение заради своя карнавал С Макмърфи говорихме за прастария проблем на нашето отделение: разнородните обитатели, съжителстването на млади и стари. Условията не са най-идеалните за нашия Терапевтичен колектив, но Управлението все заявява, че друг изход няма, тъй като сградата на Гериатрията е пренаселена. Пръв аз ще се съглася, че това положение е крайно неприятно за всички нас С Макмърфи обаче стигнахме до една идея, която може да облекчи нещата и за двете възрастови групи. Както спомена Макмърфи, той е забелязал, че някои от по-старите хора трудно чуват радиото. И предложи звукът да се усили още повече, та да го чуват и ония Хроници, които имат смущения в слуховия апарат. Според мен това е едно твърде хуманно предложение.
Макмърфи скромно махва с ръка, докторът кима към него и продължава:
— Аз обаче му обясних, че според някои от по-младите пациенти радиото и без това свирело прекалено силно и им пречело да разговарят или да четат. Макмърфи каза, че не е помислил за това, но че е жалко, дето тези, които искат да четат, не могат да се усамотят някъде на тишина и да оставят радиото на онези, които искат да го слушат. Съгласих се, че е жалко, и вече бях готов да приключа е този въпрос, когато си спомних за старата баня, където сега складираме масите по време на нашите занимания. И без това тази стая за нищо не я използваме; при наличието на новите лекарства вече не прибягваме до хидротерапията, която провеждахме там. Та какво ще каже колективът, ако обърнем тази стая в нещо като втора дневна, или нека я наречем стая за игри!
Колективът не казва нищо. Всички знаят чий ред е сега. Тя изважда пак Хардинговата папка, поставя я на коленете си и скръства ръце над нея; оглежда стаята така, сякаш очаква, че някой би се осмелил да каже нещо. След като става ясно, че никой няма да вземе думата преди нея, извръща глава към доктора.