— Като план звучи чудесно, доктор Спийви, а оценявам и загрижеността на мистър Макмърфи за другите пациенти, но се опасявам сериозно, че няма да имаме персонал за още една дневна.
Уверена, че с това е сложила край, Старшата отново понечва да разтвори папката. Докторът обаче е обмислил всичко по-добре, отколкото смята тя.
— Взех предвид това, мис Рачид. Но тъй като тук, в дневната с високоговорителя, ще останат главно Хронически пациенти, повечето от които са приковани на столове или колички, не ви ли се струва, че един санитар и една сестра съвсем спокойно ще могат да усмиряват бунтовете и безредиците, в случай че възникнат?
Тя не отговаря, нито пък обръща внимание на шегата му за бунтовете и безредиците. Лицето й остава непроменено, с неизменната усмивка.
— А другите двама санитари и сестрите ще имат възможност да се грижат за пациентите в банята може би дори още по-добре, отколкото тук. Вие какво ще кажете, приятели? Бива ли я идеята? Самият аз я смятам за доста добра и предлагам да я опитаме, поне за няколко дни, Ако работата не потръгне, имаме си ключа, ще заключим стаята отново, не е ли така?
— Правилно! — извиква Чезуик и удря с юмрук в дланта си. Той все още стои прав, сякаш се страхува да се доближи пак до палеца на Макмърфи. — Правилно, доктор Спийви, ако работата не потръгне, имаме си ключа и ще заключим стаята отново Не ще и дума.
Докторът се оглежда; като вижда, че всички Остри му кимат, ухилени до уши, решава, че те са много възхитени от него и от неговата идея, затова се изчервява като Били Бибит и трябва един-два пъти да избърше очилата си, преди да продължи. Става ми забавно, като гледам колко е доволен от себе си дребният човечец. Понеже момчетата му кимат, той също им кима и казва:
— Много добре и отпуска ръце на коленете си. — И така, Ако това вече е решено аз като че ли забравих за какво трябваше да говорим тази сутрин?
Старшата пак трепва леко, навежда се над кошницата и измъква една папка. Взема да рови из нея, а ръцете и май треперят. Изважда лист хартия, но преди да започне да чете от него, Макмърфи се изправя отново с протегната ръка и пристъпвайки от крак на крак, проточва замислено: „Знаеш ли, докторе.“ Ръцете й престават да ровят, замръзват, сякаш звукът на гласа му я вцепенява, също както нейният глас вцепени черното момче тая сутрин Чак ми се завива свят, като я гледам такава вцепенена Докато Макмърфи говори, я наблюдавам внимателно.
— Знаеш ли, докторе, умирам да разбера какво означава сънят, дето го сънувах тая нощ. Гледай сега, уж бях аз, в съня де, пък в същото време като че ли не бях съвсем аз, а някой, който приличаше на мене — някой като… баща ми! Да, да, точно той беше. Баща ми беше, защото понякога, когато се погледнех, когато го погледнех него де, виждах железния болт, който баща ми имаше в челюстта си…
— Баща ви има железен болт в челюстта си?
— Е, вече не, имаше го някога, когато бях дете. Около десет месеца той се разхожда с тоя голям метален болт, който влизаше оттук и излизаше оттук! Господи, ама същински Франкенщайн беше! Разцепиха му челюстта с брадва, когато се сби с оня от дъскорезницата… Ей, чакайте да ви разкажа как стана всичко…
Лицето й е все още спокойно, сякаш си е сложила някаква маска, върху която е изрисуван желания от нея израз. Сигурен, търпелив, невъзмутим. Повече никакви трепвания, само това ужасно студено лице с неговата спокойна усмивка, усмивка от пресована червена пластмаса, чисто, гладко чело без нито една бръчица, която да подскаже слабост или тревога; безизразни, широко разтворени, боядисани в зелено очи, чийто нарисуван израз казва: аз мога да чакам, възможно е от време на време да губя по някой метър, но ще чакам, ще бъда търпелива, спокойна и уверена, защото знам, че за мен истинска загуба няма.
За момент си бях помислил, че е победена. Така ми се бе сторило. Сега обаче разбирам, че няма такова нещо. Пациентите един по един мятат крадливи погледи към нея, за да видят как й се отразява това, дето Макмърфи е поел заниманието в ръцете си, и виждат все едно и също. Тя е твърде голяма, за да бъде победена. Заема половината стая — като някаква японска статуя. Нищо не може да я помръдне, няма спасение от нея. Днес изгуби една малка битка, но тя е без значение за голямата война, която тя печели и ще продължи да печели. Не бива да позволяваме на Макмърфи много-много да ни вдига акциите, да ни увлича в някаква безсмислена игра. Тя ще продължи да печели така, както печели Системата, тъй като има зад гърба си цялата нейна мощ. Старшата не губи поради своите загуби, а печели поради нашите. За да я надвиеш, трябва да я побеждаваш всеки път, когато се сблъскаш с нея, а не два от три или три от пет пъти. Само да отслабиш бдителността си, само да изгубиш веднъж, и тя печели завинаги. В крайна сметка всички ние ще загубим. Няма спасение.