Тъкмо в тоя момент тя включва машината за мъгла и мъглата нахлува толкова бързо, че вече не виждам нищо друго освен лицето й. Нахлува и се сгъстява, сгъстява; колкото бях щастлив преди минута, когато я видях да трепва леко, толкова сега съм унил и апатичен — даже никога не съм се чувствал чак толкова унил, тъй като сега знам, че няма спасение нито от нея, нито от Системата. И никой не може да ни спаси, нито дори Макмърфи. Никой. Колкото повече си мисля за това, толкова по-бързо нахлува мъглата.
Добре, че е толкова гъста — сега мога да се шмугна в нея, да се отпусна, отново да съм си на сигурно място.
В дневната се играе монопол. Играят го от три дни, с къщите, с хотелите и прочие; съединили са две маси, за да следят всички ходове и купчините със заложените „пари“. Макмърфи ги убеди, че ще им е по-интересно, ако за всеки „долар“, заеман от банката, плащат по един цент: кутията е пълна с монети.
— Твой ред е, Чезуик.
— Не, чакай, не играй още. Обяснете ми преди това какво трябва да има човек, за да си купи хотел?
— Виж какво, Мартини, трябва на всяка улица от твой квартал да имаш по четири къщи. А сега давай да играем, за Бога.
— Не, чакайте.
Откъм неговата страна на масата се разхвърчават „пари“; във всички посоки политат червени, зелени и жълти „банкноти“.
— Ти какво, за Бога, хотел ли ще купуваш, или ще играеш на Честита нова година?
— Дяволите да те вземат бе, Чезуик, твой ред е.
— Три по едно? О-хо, Чезуикче, и сега къде отиваш? Да не би случайно в моя парк „Марвин“? Да не би това да означава, че ми дължиш, чакай да помисля, триста и петдесет долара, а?
— По дяволите.
— Абе к’ви са тия неща? Я чакайте, к’ви са тия другите неща по цялата маса, а?
Мартини, тия неща по масата ги гледаш от два дни. Нищо чудно, че губя като последния глупак. Макмърфи, как може да внимава човек, след като Мартини седи тука и непрекъснато халюцинира?
— Остави го ти Мартини, Чезуик. От него имаме само полза. Побързай сега с тия триста и петдесет долара, а Мартини си знае работата: нали ни плаща наем, щом някое от неговите „неща“ попадне в наша собственост?
— Почакайте. Толкова са много.
— Стига, Март. Ти само ни съобщавай в чия собственост попадат. Чезуик, зарът все още е твой. Имаш право да хвърляш втори път; Браво, юнак. О-хо, шестица.
— И сега къде отивам… на Шанс: „Избран сте за председател на Управителното тяло: платете на всеки играч“. По дяволите и пак по дяволите!
— Хей, чий е тоя хотел тук, на тази железопътна линия?
— Приятелю, това, както всеки може да види, не е хотел, а депо.
— Не, почакайте…
Макмърфи се е надвесил над своя ъгъл от масата, като мести карти, пренарежда пари, подравнява хотелите си. Една стодоларова „банкнота“ стърчи от шапката му като журналистическа карта: бели пари за черни дни, както ги нарича той.
— Сканлън? Май е твой ред, братле.
— Дайте ми заровете. Сега ще видите вие. Раз, два. Мартини, я ми премести пионката единайсет пъти.
— Добре.
— Не това бе, простак; това не е пионката ми, а къщата ми.
— Ама тя е от същия цвят.
— Какво прави тая малка къщичка в Електрическата компания?
— Това е електроцентрала.
— Мартини, ама ти не разклащаш заровете…
— Нищо де, остави го! Какво от това?
— Но това са две къщи!
— О-хо. И Мартини хвърля, я да видя… Много добре, Март; това значи, че отиваш… Къде ти е пионката, братле?
— А? Ами ето я.
— Той я е бил лапнал, Макмърфи. Нищо де, Мартини, преметнал си я през два кътника, а сега имаш четири хода по картата и отиваш на… на Болтик авеню. Твоята лична и единствена собственост. Има късметлии на тоя свят, приятели. Мартини играе от три дни и почти всеки път попада на своя собственост.
— Хардинг, млъквай и играй. Твой ред е.
Хардинг събира заровете с дългите си пръсти и опипва гладките им повърхности с палец, сякаш е сляп. Пръстите са същият цвят като заровете и създават впечатлението, че ги е издялал с другата си ръка. Той разтърсва ръка и заровете изтракват в шепата му. Претъркулват се и спират пред Макмърфи.
— О-хо. Четири, пет, шест. Лош ти е късметът, братле. Попадаш в една от големите ми собствености. Значи, ми дължиш, ъ-ъ, горе-долу двеста долара.
— Жалко.
Играта продължава в същия дух, заровете тракат, разменят се шумолящи „банкноти“.
Има дълги периоди — три дни, години, — когато не виждам нищо, когато разбирам къде се намирам само благодарение на високоговорителя, който кънти над главата ми така, сякаш камбана бие в мъглата. Щом почна пак да виждам, забелязвам, че момчетата си се разхождат най-безгрижно, сякаш това във въздуха е просто някаква лека мараня. Мъглата сигурно засяга техните мозъци по по-друг начин, отколкото моя.