Дори Макмърфи, изглежда, не съзнава, че е потънал в мъгла. А ако го съзнава, с нищо не показва, че му пука от тая работа. Въобще гледа никой от персонала да не си помисли, че му пука от каквото и да било; той знае, че най-добрият начин да ядосаш оня, който се опитва да ти направи живота черен, е като си даваш вид, че не ти пука.
Продължава да се държи все така приятелски със сестрите и с черните момчета, каквото и да му кажат те, какъвто и номер да му извъртят, за да го ядосат. Сегиз-тогиз се вбесява от някое тъпо правило, но си налага да се прави на още по-учтив и възпитан, тъй че накрая приема всичко откъм смешната му страна — правилата, неодобрителните погледи, с които се опитват да ти налагат правилата си, начина, по който ти говорят, сякаш си някакво тригодишно хлапе — и когато види колко е смешно всичко това, започва да се смее, което пък така ги вбесява, че повече не може. Макмърфи смята, че докато е в състояние да се смее, той е в безопасност, и това си е самата истина. Един-единствен път изгубва самообладание и показва, че е вбесен, ама причината не са черните момчета, нито Старшата, нито пък нещо, което те са направили; причината са пациентите и нещо, което те не направиха.
Това стана по време на едно от груповите занимания. Макмърфи се ядоса, задето момчетата са такива пъзльовци — заешки душици, както ги нарече сам. Беше накарал всички да заложат за годишния шампионат по бейзбол, който щяха да предават по телевизията от петък нататък. Смяташе някак си да успеят да гледат мачовете, въпреки че предаванията не бяха във времето, определено за телевизия. Няколко дни преди това той пита не може ли с чистенето да се занимават вечер, когато е времето за телевизия, а следобед да гледат мачовете. Сестрата му казва не, което той всъщност почти е очаквал. Тя му обяснява, че програмата е балансирана внимателно и всяка промяна в установения ред ще предизвика бъркотия.
Понеже това го казва сестрата, той не се изненадва; изненадва го друго — поведението на Острите, когато ги пита как им се вижда тая идея. Никой не казва нищо. Всички са се скрили в мъглата. Почти не ги виждам.
— Ама гледайте сега — убеждава ги Макмърфи, но те не гледат. Той чака някой да каже нещо, да отговори на въпроса му. Всички се правят, че не са го чули. — Гледайте сега бе, дявол да ви вземе — ядосва се той, след като никой не помръдва, — поне на дванайсет души от вас им е интересно кой ще спечели мачовете, това го знам много добре. Та толкова ли не искате да ги видите?
— Как да ти кажа, Мак — осмелява се най-накрая Сканлън, — аз самият съм свикнал много с новините от шест часа. А ако тая смяна наистина обърка програмата, както казва мис Рачид…
— По дяволите с тая програма. Другата седмица, след като свърши шампионатът, ще си я върнете пак тая скапана програма. Какво ще кажете, а? Хайде да гласуваме дали да гледаме телевизия следобед вместо вечер. Кой е „за“?
— Аз — виква Чезуик и се изправя.
— Ама не, който е „за“, нека си вдигне ръката. И така, кой е „за“?
Ръката на Чезуик щръква нагоре. Някои от останалите се оглеждат, за да видят има ли и други такива глупаци. Макмърфи не може да повярва.
— Хайде де, що за бунаци? А аз си мислех, че можете да гласувате за политика и тъй нататък. Нали така се прави, а, докторе?
Докторът кима, без да вдига очи.
Чезуик проточва ръката си още по-нависоко и гледа другите заплашително. Сканлън поклаща глава и вдига ръка, подпирайки лакътя си на дръжката на стола. И повече никой. Макмърфи няма думи.
— Значи, решено — отсича сестрата. — В такъв случай можем да си продължим заниманието.
— Да — съгласява се той и се свива в стола си, така че ръбът на шапката му почти се допира до гърдите му. — Да, в такъв случай можем да продължим с това кретенско занимание.
— Да — казва Чезуик и след като оглежда кръвнишки момчетата, сяда, — да, продължавайте с това тъпо занимание.
Той кимва сковано, после подпира брадичка в гърдите си и се начумерва. На него му е кеф, че седи до Макмърфи, чувства се някак си смел. За първи път Чезуик има някого зад гърба си, когато защищава изгубените си каузи.
След заниманието Макмърфи не приказва с никого, толкова е ядосан и възмутен. Пръв Били Бибит се приближава до него.
— Рандъл, някои с-сме тук от п-п-пет години — казва Били. Той държи едно навито на руло списание и го суче; цигарата гори ръцете му. — А някои ще ос-с-станат може би още т-т-толкова — много след като ти с-с-си отидеш, много след като свърши този ш-ш-шам-пионат. И… толкова ли не разбираш… — Той хвърля списанието и тръгва. — Уф, какъв ли смисъл има!