— Казвам се Макмърфи, братлета, Рандъл Патрик Макмърфи, царят на комара. — Намигва и изпява: — …щом зърна картите, готов съм да залагам.
И отново се изсмива.
Приближава се до едното каре, лекичко перва картите на едного от Острите с късия си дебел пръст, оглежда ги бегло и поклаща глава.
— Да-а, господа, ето защо дойдох аз в това заведение, за да ви науча как да си правите кефа с комара. В трудовия лагер в Пендълтън вече не ми беше интересно, та затуй поисках преместване, нали разбирате? Имах нужда от промяна. О-хо, я го глейте пък тоя как си държи картите, всички ги скиват; майчице! Ще ви схрускам аз вас, братлета, като малки агънца.
Чезуик си събира картите. Червенокосият протяга към него ръка, за да се здрависат.
— Здравей, братле, к’во играеш? Пинакъл? Леле Боже, нищо чудно, че не те е грижа, дали ще ти видят картите. Нямате ли тука едно свястно тесте? Е, хайде, нищо, донесъл съм си мойто собствено, ей така, за всеки случай. Малко е по-различно от обикновените, глейте какви картинки, а? Всяка е различна. Петдесет и две пози.
Чезуик и без туй вече се е облещил от изненада, а това, дето вижда на картите, още повече го шашва.
— Леко, внимавайте да не ги оцапате; имаме много време, много игри ни чакат. Обичам да играя с мойто си тесте, защото на другите им трябва най-малко седмица, додето почнат да внимават в боята…
Панталоните и ризата му са от униформата на лагера, но толкова избелели, че са получили цвета на разводнено мляко. От продължителна работа на полето лицето, шията и ръцете му са станали като от биволска кожа. На главата си е надянал черна шапка, през едното си рамо е преметнал кожено яке, високите му обувки са посивели от прах и са толкова тежки, че ритне ли с тях някого, на място ще го остави. Дръпва се от Чезуик, сваля шапката и я тупва в крака си, при което се вдига пушилка до Бога. Едно от черните момчета се върти около него с термометъра, но той е твърде бърз за тях; шмугва се между Острите и започва да се ръкува наляво и надясно, а черното момче все не може да го застигне. Начинът, по който говори, по който намига, гръмогласието му, самодоволната му походка, всичко това ми напомня за някой продавач на сергия, или аукционер, или за някой от ония клоуни, дето стоят пред панаирджийските шатри, с ризи на райета и жълти копчета, и с виковете си привличат публиката като магнит.
— Честно казано, знаете ли к’во стана в лагера? Няколко пъти се сбих и съдът реши, че съм бил психопат. А да не мислите, че ще взема да споря със съда? Ами-и, хич даже няма да споря. Щом ме измъква от ония проклети грахови нивя, навит съм да бъда каквото си пожелае, психопат ли, бясно куче ли, таласъм ли, и изобщо пука ми, ако до края на живота си повече не видя мотика. Казаха ми, че психопатът бил такъв човек, който много се биел и много се таковал, ама май не е съвсем вярно. Във всеки случай не съм чувал някой да е чак пък толкова ненаситен на мадами. Хей, братле, как ти е името, а? Мойто е Макмърфи и се хващам на бас, че не можеш да ми кажеш колко бройки имаш в тая ръка, ама без да гледаш. Два долара; к’во ще кажеш? По дяволите, Сам, не можеш ли да почакаш секунда, преди да ми навреш тоя твой термометър?
Новодошлият застава за миг насред дневната, за да я огледа.
В едната половина на стаята по-младите пациенти, наричани Острите, тъй като лекарите смятат, че те все още могат да бъдат излекувани, се упражняват в канадска борба и в разни трикове с карти, при които прибавяш, изваждаш, смяташ и накрая трябва да познаеш картата. Били Бибит се опитва да си свие цигара с машинката, а Мартини се разхожда нагоре-надолу и открива какви ли не неща под масите и столовете. Острите се движат много. Разказват си смешки и се кискат в шепи (никой не дръзва да се отпусне и да се засмее както трябва, целият персонал ще нахълта в стаята с бележници и милион въпроси), пишат писма с жълти, къси, изпогризани моливи.
Шпионират се. От време на време някой без да иска ще се изпусне да каже нещо за себе си, дето не е трябвало да го казва, и около масата ще се намери приятел, който ще се прозее, ще стане и ще се промъкне крадешком до голямата тетрадка-дневник пред Сестринската стая, за да запише чутото — Старшата казва, че дневникът бил от полза за лечението на пациентите, но всъщност, в това съм сигурен, тя просто чака да събере достатъчно улики срещу някого, за да го изпратят на „ремонт“ в Централната сграда, за да му „оправят“ главата, та повече да не им създава неприятности.
Онзи, който е вписал доноса в дневника, получава звездичка срещу името си в регистрационната книга и разрешение да спи до по-късно на следващата сутрин.