— Ето това е едно наистина много умно предложение — казва Хардинг и хвърля списанието на земята. — Защо не го поставиш на гласуване утре на груповото занимание? „Мис Рачид, бих искал да предложа всички заедно да отидем до „Айдъл ауър“ на бира и телевизия.“
— Аз ще подкрепя предложението — заявява Чезуик. — И окото ми няма да мигне.
— Абе я си гледайте работата с това ваше всички заедно — ядосва се Макмърфи. — Писна ми да ви гледам, баби с баби. Щом се чупим двамата с Чезуик, ще закова вратата зад нас. Вие по-добре си стойте вътре, вашата маминка сигурно няма да ви даде да пресечете улицата.
— Ама сериозно ли? — Фредриксън се е приближил зад Макмърфи. — Значи, ще вдигнеш крак и ще разбиеш вратата с мъжкарската си обувка, а? Много си бил силен.
Макмърфи почти не поглежда към Фредриксън; вече е разбрал, че от време навреме Фредриксън се прави на грубиянин, но при най-слабата заплаха се огъва.
— Кажи де, мъжкарино, ще разбиеш ли вратата, за да ни покажеш колко си силен? — настоява Фредриксън.
— Не, Фред, май няма да я разбия. Ще си олющя обувките.
— Сериозно? Ама нали толкова се перчеше как си щял да се чупиш оттука?
Макмърфи се оглежда.
— Когато, и въобще, ако реша да бягам, ще избия със стол мрежата на някой от тия прозорци…
— Сериозно? Наистина ли ще можеш? Хей така, да я избиеш? Добре, да те видим как ще го направиш. Хайде, мъжкарино, давам десет долара, че няма да можеш.
— Въобще не се опитвай, Мак — казва Чезуик. — Фредриксън знае, че само ще успееш да счупиш стола и накрая ще се намериш при Буйните. Още първия ден, когато дойдохме тук, ни ги демонстрираха тия мрежи. Те са по-специални. Един техник взе стол като тоя, на който си стъпил, и заблъска мрежата. Накрая столът се превърна в купчина трески, а мрежата даже не се беше огънала.
— Добре — съгласява се Макмърфи и се оглежда. Виждам, че започва да му става интересно. Надявам се, че Старшата не го чува какви ги говори; инак няма да мине и час, и ще го прати при Буйните. — Трябва ни нещо по-тежко. Какво ще кажете за някоя маса?
— Същото е като стола. Същото дърво, същата тежест.
— Добре де, по дяволите, хайде да измислим с какво да избия тая мрежа. Ако на мен ми дойде нещо наум, а вие решите, че няма да стане, тогава ще е ваш ред да мислите. И тъй — нещо по-голямо от маса и от стол… Ако е нощ, може да хвърля онова дебелото негро, достатъчно е тежък.
— Много е мек — не се съгласява Хардинг. — Щом се удари в мрежата, тя ще го отхвърли като патладжан.
— Тогава може би някое легло?
— Леглото е прекалено голямо. Дори и да успееш да го вдигнеш, няма да мине през прозореца.
— Абе мога аз да го вдигна. Я, я, ето какво ми трябва; онова нещо, на което е седнал Били. Оня мраморен блок с всичките му ръчки и лостове. Май е доста твърд, а? И сто на сто е бая тежичък.
— Естествено — казва Фредриксън. — Същото е, като да риташ с крак по стоманената външна врата.
— Защо пък да не използвам блока? Не ми се вижда да е закован за пода.
— Не, не е закован — сигурно го държат само няколко жици, но я го погледни, за Бога.
Всички го оглеждат. Блокът е от метал и цимент и е облицован е мрамор — по размери е на половината на една маса, вероятно тежи двеста килограма.
— Добре де, гледам го. Не ми се вижда по-голям от балите слама, които товарехме в камионите.
— Опасявам се, приятелю, че това приспособление тежи малко повече от твоите бали слама.
— Според мен около четвърт тон повече — добавя Фредриксън.
— Той е прав, Мак — намесва се Чезуик. — Страшно е тежък.
— По дяволите, какво искате да кажете, че не мога да я вдигна тая нищо и никаква джунджурия ли?
— Приятелю, не си спомням да съм чувал, че освен другите си забележителни качества, психопатите могат да вдигат планини.
— Добре, значи, казвате, че не мога да го вдигна. По дяволите…
Макмърфи скача от масата и си съблича зеленото горнище; татуировките, които се подават наполовина изпод фланелката му, подскачат по мускулите на ръката му.
— В такъв случай кой ще заложи петарка? Няма да ме убедите, че не мога да направя нещо, докато не съм се опитал. Петарка…
— Макмърфи, безразсъден си както при баса за сестрата…
— Кой иска да изгуби петарка? Хайде, играете, или пасувате?
Момчетата се втурват да залагат; той толкова пъти ги е бил на покер и на двайсет и едно, че сега нямат търпение да му го върнат, а това е съвсем сигурно. Не го знам какво цели; колкото и да е висок и широк, трима като него ще са нужни, за да повдигнат блока, и това му е известно. Само като го гледа, сигурно разбира, че няма да може да го отмести, камо ли да го вдигне. Единствено някой гигант би го помръднал от земята. Но след като всички Остри записват на листчета кой какво залага, Макмърфи тръгва към блока, хваща Били Бибит и го сваля на земята, плюе на големите си мазолести длани, потърква ги една в друга и разкършва рамене.