— Пазете се настрана. Понякога, когато силно се напрегна, вдъхвам целия въздух около себе си и хората припадат задушени. Пазете се. Ще има скърцане на цимент, ще хвърчи метал. Отведете жените и децата на безопасно място. Стойте настрана…
— Божке-е, може пък и да го вдигне — измърморва Чезуик.
— Да-да, сигурно ще го придума сам да се вдигне — казва Фредриксън.
— Най-вероятно ще си спечели някоя чудесна хернийка — обажда се Хардинг. — Макмърфи, я стига си се правил на глупак; няма човек, който да може да го вдигне.
— Пазете се, мамините ми синчета, хабите ми кислорода.
Макмърфи пристъпва няколко пъти, за да застане най-удобно, и избърсва ръце в панталоните си, после се навежда и хваща ръчките от двете страни на блока. Напъва се, а момчетата започват да дюдюкат и да го кодошат. Макмърфи се отпуска, изправя се и пак се разтъпква.
— Какво, отказваш ли се? — хили се Фредриксън.
— Само се раздвижих. Сега вече ще става, каквото ще става — и грабва пак ръчките.
И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепери от напрежение — той се опитва да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.
И все пак, само за секунда, когато циментът изскърцва в краката ни, ние си казваме, Господи, може пък и да го вдигне.
След това поетият въздух изригва от него и Макмърфи се стоварва като труп върху стената. По ръчките има кръв от изподраните му ръце. За миг остава залепен на стената, като пъхти със затворени очи. Не се чува нищо друго освен стържещото му дишане; никой не продумва.
После отваря очи и ни оглежда. Взира се подред във всеки един, та даже и в мене — сетне бръква в джоба си и изважда всичките бележки, на които е написано колко е спечелил на покер през последните дни. Навежда се над масата и се опитва да ги подреди, но ръцете му са се вцепенили, превърнали са се в някакви червени лапи и той не може да си мърда пръстите.
Накрая хвърля цялата купчина на земята — вероятно от всеки е спечелил по четирийсет-петдесет долара — и тръгва да излиза от стаята. На вратата се спира и се обръща към нас.
— И все пак се опитах — казва той. — Поне се опитах, майка му стара.
И си излиза, оставяйки изпоцапаните късчета хартия на пода — който иска, да ги подрежда.
В служебния кабинет някакъв специално поканен доктор, чийто жълтеникав череп е покрит със сиви паяжини, говори пред специализантите.
Метейки, минавам покрай него.
— Я, а това пък тук какво е? — Той ме поглежда така, сякаш съм някаква буболечка. Един от специализантите посочва ушите си, знак, че съм глух, и лекторът продължава.
Мета точно срещу голямата картина, дето я донесе веднъж Рекламата; тогава мъглата беше толкова гъста, че не го виждах. На картината едно момче лови риба с мухи някъде из планините, приличат ми на Очоките край Пейнвил — по върховете над боровете се вижда сняг, дълги бели трепетлики опасват рекичката, киселец расте на отровно-зелени петна. Момчето мята мухата в езерце зад една скала. Мястото не е за муха, а за ларва на кука шести номер — тая муха по-добре да я пусне някъде по-надолу по течението.
През трепетликите минава пътека и аз тръгвам с метлата по пътеката, после сядам на една скала и поглеждам през рамката към лектора, който говори на специализантите. Виждам го, че бучи с пръст дланта си, но не мога да го чуя какво приказва заради грохота на разпенената студена вода, която шурти между скалите… Усещам мириса на сняг, който вятърът довява от върховете. Забелязвам под ниската трева гърбиците на къртичините. Чудесно място да изпънеш крака и да си гледаш кефа.
Забравяш — ако не поседнеш и не се напрегнеш да си спомниш за едно време, — забравяш как беше в старата болница. Нямаше там по стените такива хубави места, на които да се покатериш. Нямаше телевизор, нито плувен басейн, нито пък даваха два пъти месечно пиле. Там имаше само стени, столове и усмирителни ризи, с които трябваше да се бориш с часове, за да се измъкнеш от тях. Оттогава са се научили на много неща. „Чудеса се направиха“, казва Рекламата с тлъстото лице. Сега животът изглежда много приятен, с бои, украси и бани с хромирани арматури. „Ако някой иска да избяга от едно такова прекрасно място, значи, не е наред“, казва Рекламата с тлъстото лице.