Под мен, в служебния кабинет, височайшият лектор притиска лакти до тялото си и трепери, сякаш му е студено, докато отговаря на въпросите на специализантите. Той е тънък и мършав, дрехите висят на кокалите му. Спи си там, притиска лакти и трепери. Може би и той усеща снежно-студения вятър, който се спуска от върховете.
Нощем все по-трудно си намирам леглото, трябва бая да пълзя на четири крака под пружините, додето открия къде съм си залепил дъвките. Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност. Ето това Макмърфи не може да го разбере, това, че искаме да сме в безопасност. Той все се опитва да ни измъкне от мъглата, на откритото, където могат лесно да ни спипат.
Долу е пристигнала пратка замразени чаркове — сърца, бъбреци, мозъци и прочие. Чувам ги как тракат, като ги спускат по шахтата към хладилника. Някакъв тип, когото не мога да видя, разправя на друг, че един от пациентите в отделението на Буйните се самоубил. Старият Ролър. Седнал на клозетната чиния и си отрязал ташаците; кръвта му изтичала, но пет-шестимата души около него така и не забелязали нищо, додето не паднал мъртъв на земята.
Не мога да разбера защо хората са толкова нетърпеливи, ето например този Ролър просто е трябвало да почака.
Знам ги как го правят това с машината за мъгла. По бойните полета в Европа имахме цял взвод, който управляваше такива машини. Щом разузнаването решеше, че ще има въздушно нападение, или пък просто ако генералите искаха да направят нещо тайно-скришно, така добре законспирирано, че даже шпионите от базата да не разберат какво става, — замъгляваха полето.
Съоръжението е много просто: най-обикновен компресор всмуква вода от един резервоар и специално масло от друг, после ги сгъстява заедно и от черната тръбичка в края на машината изригва бял облак мъгла, който само за деветдесет секунди може да покрие цяло бойно поле. Първото нещо, което видях в Европа, беше мъглата, дето я правят тия машини. Два-три изтребителя се движеха плътно след нашия транспортен самолет и щом той се приземи, взводът пусна машините за мъгла. Ние гледахме през кръглите, изподраскани прозорчета на самолета, видяхме, че джиповете изтеглиха машините близо до него и мъглата рукна, полека-лека обви цялото поле и се залепи за прозорците като мокър памук.
От самолета слязохме, като се ръководехме от реферската свирчица, която лейтенантът надуваше ли, надуваше и която звучеше като крясък на дива гъска. Долу на земята се виждаше най-много на един метър. Човек се чувстваше сам-самин на бойното поле — в безопасност от неприятеля, но и страшно самотен. На няколко метра разстояние звуците заглъхваха и напълно изчезваха, така че не чуваш какво си говорят другите, нищо не чуваш с изключение на тая малка свирчица, дето пищи и сигнализира в меката, пухкава белота, толкова гъста, че до кръста потъваш в бяло; освен кафявата си риза и металната катарама виждаш само бяло, сякаш и ти си изчезнал в мъглата от кръста надолу.
Изведнъж, току под носа ти, изскача някой, и той като тебе се щура изгубен; такова голямо и ясно лице като неговото не си виждал в живота си. Очите ти така са се напрягали да видят нещо в мъглата, че когато действително се появи, всеки детайл е десеторно по-ясен от обикновено, толкова ясен, че и двамата отклонявате погледи. Когато пред теб изскочи някой, не ти се ще да го погледнеш в лицето, а и на него не му се иска да те погледне — много е мъчително да виждаш някого толкова ясно, сякаш гледаш вътре в него; само че не ти се ще и да погледнеш встрани, за да не би да го изгубиш напълно. Трябва да избираш: или да се напрегнеш и, колкото и да е мъчително, да се взреш в нещата, които се появяват пред теб в мъглата, или да се отпуснеш и да се забравиш.
Когато в отделението за първи път използваха машината за мъгла — оная, дето я бяха купили на старо от военните и я криеха в шахтите на новата сграда, преди да се нанесем в нея, — аз с все сили се напъвах да различавам предметите, които изскачаха от мъглата, да не ги изпущам от очи. Същото правех и в Европа, когато замъгляваха бойните полета. Но тук никой не свиреше със свирка, за да ни води, нямаше въже, за което да се хванеш, тъй че, за да не се изгубя, трябваше да прикова поглед в нещо. И въпреки това понякога пак се изгубвах — в стремежа си да се скрия в мъглата, аз навлизах прекалено надълбоко в нея. В крайна сметка обаче се озовавах все на едно и също място, пред метална врата със заковани по нея нитчета, като очи, и без номер; колкото и да се мъчех да остана по-далеч, стаята зад тази врата сякаш ме теглеше към себе си, сякаш злите демони вътре в нея създаваха някаква тяга, която проникваше като лъч през мъглата и ме дръпваше назад като ръка на робот. С дни се лутах из мъглата, изплашен, че повече нищо няма да видя, и ето я накрая пак тая врата. Тя се отваряше — от вътрешната си страна беше тапицирана, за да се приглушават шумовете — и аз съзирах редицата мъже, застанали като новобранци сред лъскави медни жици и електронни лампи с пулсираща светлина; искрящото електричество ме заслепяваше. Заемах мястото си в редицата, за да чакам ред за масата. Върху масата с формата на кръст бяха отпечатани сенките на хиляди убити хора, личаха си две китки и два глезена под пропитите с пот и излъскани от употреба кожени ремъци, един врат и една глава със сребърна лента през челото. Техникът стоеше пред пулта до масата, вдигаше очи от циферблатите, оглеждаше редицата и ме посочваше с гумената си ръкавица. „Чакай, онова там дългото копеле го познавам — ще трябва да го фраснем в тила или да повикаме още някой на помощ. Страхотно се мята.“