Затова гледах да не навлизам прекалено надълбоко, за да не се изгубя и да се озова пред вратата на Шоковото. Вкопчвах се с поглед във всяко нещо, което се изпречваше отпреде ми, така както човек се вкопчва в някоя ограда по време на буря. Само че те все повече и повече сгъстяваха мъглата и въпреки всичките ми усилия два-три пъти в месеца пред мен се отваряше тази врата и ме лъхваше острата миризма на искри и озон. Каквото и да правех, все по-трудно ми беше да не се изгубя.
После открих нещо: ако оставах неподвижен, когато ме връхлетеше мъглата, ако просто не мърдах, не се озовавах пред тая врата. Работата е там, че сам си бях виновен, дето стигах до нея — все се страхувах да не би да се изгубя и започвах да крещя, та да могат да ме намерят. Направо крещях, за да ме намерят: мислех си, че най-лошото е да се изгубиш завинаги, че дори Шоковото е по-добро. Но сега вече не мисля така. Не е чак толкова лошо да се изгубиш.
Цяла сутрин чакам да пуснат пак мъглата. Напоследък я пускат често, според мен заради Макмърфи. Още не са го включили към контролната инсталация и се опитват да го пипнат изневиделица: вече на няколко пъти той до такава степен подкокороса Чезуик, Хардинг и някои други, че за малко да се опълчат срещу черните момчета — но щом те застанеха на негова страна, плъзваше мъглата, така, както пълзи и сега.
Преди няколко минути, когато момчетата взеха да изнасят масите от дневната заради терапевтичното занимание, чух, че включиха компресора; мъглата започна да се просмуква през пода и вече е станала толкова гъста, че чак крачолите ми са навлажнени. Аз мия стъклената врата на Сестринската стая и чувам как Старшата вдига телефона и се обажда на доктора, за да му съобщи, че сме почти готови за заниманието; казва му още, че ще е добре, ако следобед има един свободен час, за да проведат колегиум, „Според мен вече е крайно време да обсъдим въпроса с пациента Рандъл Макмърфи и дали мястото му е в това отделение“, обяснява тя. Слуша минута-две, после продължава: „Мисля, че през последните няколко дни той достатъчно много дезорганизира пациентите.“
Затова, значи, замъглява отделението за заниманието. Обикновено не го прави. Но днес смята да предприеме нещо спрямо Макмърфи, вероятно да го прехвърли при Буйните. Оставям парцала на земята и си отивам на мястото, в края на редицата на Хрониците, едва виждам как момчетата си сядат на столовете и как докторът влиза в стаята и си бърше очилата, сякаш си мисли, че всичко е едно такова замъглено, защото са му запотени стъклата, а не заради мъглата.
Никога не е била чак пък толкова гъста.
Чувам ги някъде отдалеч как се опитват да проведат заниманието — говорят някакви глупости затова, дето Били Бибит пелтечи и защо е почнал да пелтечи Думите стигат до мене като през стена от вода го и кова е гъста тая мъгла. Всъщност тя много прилича на вода — поема ме и ме понася над стола ми, тъй че за момент не знам кое е нагоре и кое надолу. Отначало ми прилошава малко от летенето. Не виждам нищо. Никога не е била толкова гъста, че да ме носи така.
Докато летя, думите ту заглъхват, ту се усилват, само че колкото и силно да ги чувам — понякога толкова силно, че явно съм близо до говорещия, — пак не виждам нищо.
Разпознавам гласа на Били; той заеква страхотно, защото е нервен:
— …из-з-зключиха ме от колежа, п-п-понеже отказах да посещавам часа по в-в-военна подготовка. Не м-м-можах да издържа. К-к-когато дежурният офицер почнеше да ни проверява и викнеше „Бибит“, аз не можех да отговоря. Т-т-трябваше да казваме „А-а-а…“ — Думата го задавя, сякаш е кокал, заседнал в гърлото му. Чувам го как преглъща и продължава: — Трябваше да казваме „Аз, господин офицер!“, но аз все не м-можех.