Отсреща седят бракуваните продукти на Системата — Хрониците. Тия ги държат в болницата не за да бъдат излекувани, а за да не се мотаят из улиците и да създават лошо име на продукцията. Хрониците са тук завинаги, това персоналът не го крие. Те се делят на Подвижни, като мене, който все още могат да вървят сами, стига да са нахранени, на Неподвижни и на Безмозъчни. Хрониците са — или поне повечето са — машини с вътрешни дефекти, които не могат да бъдат поправени: дефекти вродени или придобити в течение на дълги години, през които човекът непрекъснато си е блъскал главата в твърди неща и додето го открият за болницата, раните му вече не кървят, а са ръждясали.
С някои от Хрониците обаче персоналът е допуснал различни грешки преди години: при идването си тия някои са били Остри и едва впоследствие са се променили. Елис дойде като Остър, но го повредиха зле, когато го претовариха с електричество в оная гадна, убийствена за мозъка стая, която черните момчета наричат „Шоковото“ Сега той е прикован към стената в същото състояние, в което го вдигнаха последния път от масата, в същото положение, с разперени ръце и свити длани, със същия ужас, изписан по лицето му. Стои прикован към стената като препарирано животно. Пироните ги вадят, когато стане време за ядене или за лягане, или когато искат да го преместят, за да избърша локвичката под него. В старата сграда стоя на едно място толкова дълго време, че пикнята му прояде пода и гредите под него, и той на няколко пъти пропадаше в долното отделение; ония отдолу се виждаха в чудо, щом почнеха да проверяват пациентите по списък.
Ръкли е също такъв Хроник, който дойде преди няколко години като Остър; него обаче го претовариха по по-друг начин: нещо сбъркаха с инсталацията за главата му. Той правеше големи поразии, риташе черните момчета и хапеше сестрите-стажантки по краката, та затова го взеха да го полекуват. Вързаха го за масата и дълго време след като затвориха вратата никой от нас не го видя; точно преди да се затвори вратата, той смигна и изпрати черните момчета е думите: „Ще ми платите вие за това, проклети катранени чучула.“
Донесоха го в отделението след две седмици, главата му беше избръсната, лицето му представляваше една разлигавена алена рана, а над всяко око стърчеше по един малък колкото копче тампон. По очите му се виждаше как са го горили там, горе; бяха замъглени, посивели и отсъстващи, като изгорели бушони. Сега по цял ден прави само едно — държи някаква стара снимка пред обгореното си лице и непрекъснато я обръща със студените си пръсти ту от едната, ту от другата страна. Снимката се е опърпала и е посивяла като очите му от това, дето все я пипа, тъй че вече не може да се разбере какво е имало на нея.
Което си е вярно, вярно, лекарите считат Ръкли за своя несполука, но лично аз не съм сигурен дали той щеше да бъде по-добре, ако инсталацията е била в ред. Виж, днешните инсталации, общо взето, работят успешно. А и техниците са станали по-опитни, по-квалифицирани. Повече никакви дупки по челото и никакво рязане — карат направо през очните кухини. Често преди да отведат някого на „ремонт“ той е направо бесен, зъби се на целия свят, а когато след няколко седмици се върне със синини около очите, сякаш са го налагали с юмруци, е най-милото, най-доброто, най-смиреното същество на земята. И даже след някой и друг месец може да си се прибере вкъщи, с ниско нахлупена шапка, с вид на сомнамбул, който се скита насън, простодушен и щастлив. Успешен случай, така смятат те, но аз ви казвам, че това е само още един робот за Системата и може би щеше да му е по-добре, ако беше неуспешен, като Ръкли, който върти из ръцете си снимката или плещи глупости. Друго нищо не прави. От време на време дребното черно момче го стряска, като се навежда над него и му виква: „Хей, Ръкли, как мислиш, к’во ли прави тая вечер малката ти женичка, а?“ Ръкли вирва глава. Някъде в този развален механизъм проехтява споменът. Той почервенява, вените му изскачат. Така се задъхва, че от гърлото му едва-едва излиза някакъв свирещ звук. В крайчетата на устата му плъзват мехурчета, толкова усилено работи с челюстите си, за да каже нещо. Когато накрая успява да изрече няколкото си думи, се чува нисък, приглушен глас, от който ти настръхва кожата: „Мамицата й! Мамицата й на тая жена!“ И в следващата секунда губи съзнание от прекаленото усилие.
Елис и Ръкли са най-младите Хроници. Най-възрастният е полковник Матърсън — стар кавалерийски офицер, вкаменелост от Първата световна война, който обича да вдига с бастуна си полите на минаващите покрай него сестри и да чете нещо подобно на исторически текстове, уж записани върху лявата му ръка. Чете ги на всеки, който би го слушал. Той е най-възрастният в отделението, но не е тук най-отдавна — жена му го доведе едва преди три-четири години, след като й бе писнало да се грижи за него.