Аз съм най-отдавна в отделението, още от Втората световна война. Никой друг не е тук толкова отдавна. Никой от пациентите. Старшата обаче работи в отделението отпреди да дойда аз.
Хрониците и Острите обикновено не се мешат. Всеки си седи в своята половина на дневната така, както искат черните момчета. Те казват, че тъй имало повече ред и се мъчат да втълпят на всички да поддържат тоя ред. Вкарват ни тук след закуска, оглеждат ни как сме се подредили и кимват:
— Правилно, господинчовци, така ви искаме. Така стойте.
Всъщност не е необходимо да казват нищо, тъй като с изключение на мене Хрониците не се движат много-много, а Острите твърдят, че за нищо на света не напускали свойта половина, тъй като половината на Хрониците миришела по-лошо и от нацапана бебешка пелена. Ама аз знам, че не смраднята ги кара да стоят по-далеч от Хрониците; просто не обичат да им се напомня на какво могат да заприличат самите те някой ден. Старшата долавя този техен страх и знае как да го използва. Щом някой Остър вземе да се цупи, тя току ще му подхвърли: „Бъдете добри момчета и помагайте на персонала, чиято цел е да ви излекува, иначе ще свършите в другата половина.“
(Всички в отделението се гордеят много със сътрудничеството на пациентите. Върху една кленова дъска е прикрепена медна табелка, на която пише: „Браво на отделението е най-малобройния персонал в цялата болница.“ Това е наградата за сътрудничеството. Виси на стената над дневника, точно по средата между Хрониците и Острите.)
Новият червенокос пациент Макмърфи си знае от самото начало, че не е Хроник. След като оглежда за миг дневната, разбира, че мястото му е в половината на Острите; и се запътва право натам, като се хили и подава ръка на всеки, който му се изпречи на пътя. Виждам, че в началото ги кара всичките да се чувстват неловко с шегите си, с безочливото си държане към черното момче, което все така търчи подире му с термометъра, и особено с тоя негов гръмогласен смях. Чак циферблатите на контролния пулт се гърчат от смеха му. Щом той се закиска, Острите изведнъж заприличват на объркани от ужас ученици, които в отсъствието на учителката си седят в класната стая, наблюдават щуротиите на някакъв немирник и треперят да не би тя, като се върне, да ги накара всичките да останат след часовете. Те се въртят неспокойно, гърчат се ведно с циферблатите на контролния пулт; Макмърфи забелязва, че ги притеснява, но продължава в същия дух.
— Дявол да го вземе, момчета, като ви гледам и ми става жал. Ама вие съвсем не ми се виждате толкова луди. — Той се опитва да ги предразположи така, както аукционерът гледа да предразположи тълпата преди наддаването, като пуска шеги. — Кой от вас има претенциите за най-луд? Кой е най-смахнатият, а? Кой е най-големият картаджия? Искам още от първия ден да направя добро впечатление на онзи, на когото трябва, стига той да може да ми докаже, че го заслужава. Кой ви е тарторът?
Всичко това го казва право в лицето на Били Бибит. Навежда се и се вглежда упорито в Били, при което Били се чувства задължен да изпелтечи, че той все още не е тарторът, но е в-в-вторият по ред.
Макмърфи мушва голямата си ръка под носа му и Били, какво да направи, стисва я.
— Чудесно, братле — казва той на Били, — много се радвам, че си в-в-вторият по ред, но тъй като смятам лично аз да поема в ръцете си цялото това театро, ама съвсем цялото, май ще е по-добре да говоря с най-главния. — Поглежда към групичката Остри, които са престанали да играят карти, прихлупва едната си ръка с другата и почва да пука с кокалчетата си, без да сваля очи от играчите. — Слушайте, братлета, бас държа, че в това отделение по-голям цар на комара от мене няма, страшен съм на двайсет и едното. Така че най-добре ми покажете шефа си и ние с него ще се разберем кой от двама ни ще командва тук.
Всички се чудят дали този широкоплещест човек с белега и дивашкия смях не им разиграва комедии, или пък е такъв побъркан, за какъвто се представя, или пък и двете, но във всеки случай започват да изпитват някакво необуздано желание да му подражават. Наблюдават го като поставя голямата си червеникава лапа върху слабичката ръка на Били и чакат да видят какво ще каже Били. Били разбира, че от него се иска да наруши мълчанието, затова се оглежда и спира очи върху един от картоиграчите:
— Хардинг, мисля, че това с-с-си ти — казва той. — Ти си п-председател на С-с-съвета на пациентите. Този ч-човек иска да приказва с тебе.