Острите вече се чувстват по-свободно и се разхилват, доволни, че става нещо необичайно. Майтапят се с Хардинг, питат го дали е тарторът на лудите. Той оставя картите на масата.
Хардинг е унил, нервен човек; понякога ти се струва, че знаеш лицето му от филмите — някак си е прекалено красиво, за да бъде лице на обикновен човек. Раменете му са широки, но слаби и той ги присвива, когато се опитва да се скрие в себе си. Ръцете му са дълги, бели и нежни, като да са издялани от сапун. Понякога те сякаш се откачат от тялото му и почват да се мандахерцат отпреде му, свободни като две бели птици, докато накрая той ги забележи и стисне между коленете си. Притеснява се, задето ръцете му са такива красиви.
Той е председател на Съвета на пациентите, защото има диплома за завършен университет. Дипломата стои в рамка върху нощното му шкафче до една снимка на жена по бански, която също изглежда като взета от някой филм — има много големи гърди, покрити с горнището на банския, което тя придържа с пръсти и в същото време гледа настрани към фотоапарата. Зад нея върху хавлиена кърпа седи Хардинг, доста мършав в банските си гащета и сякаш чака някой мъжага да му ритне пясък в очите. Хардинг много се хвали, дето има такава жена, казва, че била най-сексапилната мадама на света и че нощем не можел да й насмогне.
Когато Били го посочва, Хардинг се обляга назад, дава си важен вид и започва да приказва към тавана, без да поглежда нито към Били, нито към Макмърфи.
— Мистър Бибит, ъ-ъ-ъ…, господинът има ли назначен час?
— Имате ли назначен час, мистър Макм-м-мърфи? Мистър Хардинг е зает човек, никой не може да се срещне с него, без да има назначен час.
— Тоя зает човек, тоя мистър Хардинг, той ли ви е тарторът?
Пита и поглежда Били с едно око, а Били раздрусва прекалено усърдно глава; той е поласкан от вниманието, което му се оказва.
— Тогава кажи на вашия тартор Хардинг, че Рандъл Патрик Макмърфи желае да се срещне с него и че тая болница е тясна за двама ни. Аз съм свикнал да бъда най-отгоре. Когато се хващах да превозвам трупи из Северозападните щати, бях тартор на шофьорите, бил съм тартор на комарджиите през целия път на връщане от Корея, че даже като чистехме от плевели граховите нивя в Пендълтън, и там бях тарторът. Та затова си мисля, че щом сега пък съм луд, трябва да бъда най-лудият от лудите. Кажи му на тоя Хардинг, че или трябва да се срещнем очи в очи, или той е един вмирисан пор и по-добре да се омита оттук, доде е време.
Хардинг се обляга още по-удобно и пъхва палци в реверите си.
— Бибит, кажи на този млад келеш Макмърфи, че в полунощ ще го чакам в главния коридор, за да уредим тая работа веднъж завинаги, дявол да го вземе.
Хардинг се опитва да говори провлачено като Макмърфи, само че с неговия слаб, беззвучен глас излиза смешно.
— Можеш също така да го предупредиш — продължава той, — просто заради едната справедливост, че вече почти две години аз съм тарторът в това отделение и съм най-лудият човек в света.
— Мистър Бибит, обясни на мистър Хардинг, че аз съм толкова луд, че веднъж гласувах за Айзенхауер.
— Бибит! Кажи на мистър Макмърфи, че аз съм толкова луд, че съм гласувал два пъти за Айзенхауер!
— А сега пък му отговори на мистър Хардинг — той се подпира с две ръце на масата и се навежда над нея, като понижава глас, — че аз съм толкова луд, че през ноември смятам отново да гласувам за Айзенхауер.
— Свалям шапка — казва Хардинг, покланя се с глава и подава ръка на Макмърфи.
За мен няма съмнение, че Макмърфи е спечелил, макар и да не знам точно какво.
Всички други Остри изоставят заниманията си и се примъкват по-близо, за да видят що за птица е тоя нов пациент. Досега такъв като него не е имало в отделението. Никога не съм ги виждал да питат така някого какъв е и откъде е. Той им обяснява, че има една цел в живота. Казва, че преди да го вземат в казармата, където му показали какви са му естествените наклонности, просто се скитал нагоре-надолу и от време на време припечелвал по някоя пара, като транспортирал трупи. Едва като войник го научили и да играе покер, така както други пък ги научават да мамят, а трети да лентяйстват. Оттогава си намерил мястото и се посветил на комара във всичките му варианти. Искал само едно, да си играе покер и да бъде независим, да си живее където и както си пожелае, стига да го оставят, „но нали знаете как ги преследват ония, които знаят какво искат. Откак си намерих призванието, съм дремал в толкова много провинциални затворчета, че мога да напиша цяла книга. Казват, че съм налитал на бой. Маризчия съм бил. Виж ми окото. Когато превозвах трупите като някой глупак и се случеше да се ступам с някого, тогава нищо, тогава може, казват те, естествено е за един трудов човек да се разгорещи. Но щом си комарджия, щом те знаят, че сегиз-тогиз изкарваш по някоя тайна игричка, тогава, ако ще да се скъсаш, ти си мръсен престъпник и това си е. Е, и к’во, само дето ми нарушаваха бюджета, като ме откъсваха временно от покера.“