Той клати глава и издува бузи.
— Но това беше само до време. После се отраках. Да ви кажа правата, това падение, дето ме изпратиха в Пендълтън, беше първата ми засечка от цяла година насам. И точно затова ме спипаха. Бях загубил тренинг; оня другият успя да се окопити и да ме наклепа на фантетата, преди да успея да се измъкна от града. Голям хитрец излезе…
Изсмива се отново и всеки път щом черното момче го застигне с термометъра, почва да се ръкува енергично с хората, докато накрая се запознава с всички Остри. След като стиска ръката и на последния, веднага преминава към Хрониците, все едно, че ние не сме по-различни. Не е ясно дали наистина е такъв арабия, или пък си има някаква друга, комарджийска причина, дето иска да се запознае с едни хора, повечето от които толкова не са на себе си, че даже не си знаят имената.
Ей го на, издърпва ръката на Елис от стената и я разтърсва; сякаш е някакъв политик, който се кандидатира за нещо и Елис може да гласува за него не по-зле от останалите.
— Приятелю — обръща се тържествено към Елис, — казвам се Рандъл Патрик Макмърфи и не обичам да гледам как възрастен мъж се цамбурка в собствената си пикня. Защо не вземеш да се подсушиш?
Елис поглежда локвичката около краката си и истински изненадан, казва:
— Ах, да, благодаря.
И даже прави няколко крачки към клозета, но гвоздеите отново го дръпват към стената.
Макмърфи обхожда редицата на Хрониците, ръкува се с полковник Матърсън, с Ръкли и със Стария Пийт. Стиска ръцете на Неподвижните, на Подвижните и на Безмозъчните, стиска ръце, които трябва сам да вдига от скутовете, така както се вдигат умрели птички и птици-играчки, чудесии от малки кости и жички, чиито механизми са се развалили и те са паднали на земята. Ръкува се с всички освен с Големия Джордж, маниакът-чистофайник, който се ухилва и се отдръпва от тая нехигиенична ръка, така че Макмърфи само го поздравява и продължава по-нататък, като казва на собствената си дясна ръка:
— Хей, ръка, как позна това старче какви поразии си вършила?
Не можем да го разберем каква му е целта и въобще защо се пъне толкова да се запознае с всички, но ни е по-интересно, отколкото да редим мозайки-ребуси. Той все повтаря, че трябва да опознае хората, с които ще си има работа, както подобава на един истински комарджия. Но не може да не знае, че едва ли ще си има работа с някое осемдесетгодишно мекотело, което, ако види карта за игра, не би се сетило за нищо по-добро, освен да си я пъхне в устата и да я подъвче. И все пак той като че ли се забавлява, изглежда, е такъв тип човек, който обича да се кодоши с хората.
Аз съм последен. Все още съм привързан към стола си в ъгъла. Когато стига до мене, Макмърфи се спира, отново мушва палци в джобовете си и със смях отмята глава назад, сякаш у мен вижда нещо по-смешно, отколкото у другите. И изведнъж, както седя, обгърнал с ръце присвитите си колене, и се правя на глух, аз се изплашвам, че той ми е разбрал номера.
— Я виж ти к’во сме имали тука — извиква Макмърфи.
Този момент си го спомням много добре. Спомням си как отметна назад глава и примижа косо към заздравяващата, виненочервена рана на носа си, без да престава да ми се смее. Отначало си помислих, че се смее, защото е смешно да видиш човек като мене с индианско лице и черна, лъскава индианска коса. Помислих си, че може би се смее, задето изглеждам толкова слаб. Но после, помня, си рекох, че се смее, тъй като мойта поза на глухоням не може да го излъже нито за миг; колкото и да бях предпазлив, той ме беше подушил и сега се смееше и ми намигаше, за да ми го покаже.
— Твойта песен пък каква е, храбри Вожде? Приличаш ми на Седящия Бик, обявил седяща стачка. — Погледна към Острите, за да види дали оценяват шегата му; те само се изкискаха, след което той отново се обърна към мене и пак ми смигна. — Как се казваш, Вожде?
Били Бибит се провикна от другия край на стаята:
— Казва се Бромдън. Вожда Бромдън. Ама всички му викат Вожда Метльо, защото санитарите го карат в-в-все да чисти и мете. П-п-предполагам, че д-д-друго не може и да прави. Той е глух. — Били подпря брадичката си с ръка и въздъхна: — Ако аз бях г-г-глух, щях да се самоубия.
Без да сваля очи от мене, Макмърфи отбеляза: — Здравата е расъл, сигурно е голям дългуч, а? Колко е висок?
— Някой май го мери веднъж и каза, че бил д-два и нещо; но макар и да е толкова голям, се страхува и от сянката си. Просто е един г-голям глух индианец.