Выбрать главу

Той наблюдаваше как Рамот се издигна със силни махове на широките си криле нагоре към Звездния камък преди да се прехвърли през между към Руата. Едва тогава на площадката се появи Р’гул, съобщавайки, че огромен керван с огнен камък навлиза в Тунела. Имаше и други неща за вършене, така че вече наближи обяд преди той да може да отиде и да види грубата и все още недостатъчно ефективна огнехвъргачка на Фандарел… огънят излизаше от отвора на тръбата без каквото и да било налягане. Вече беше късен следобед, когато той отново се върна в Уейра.

Р’гул мрачно съобщи, че Ф’нор го е търсил, и то два пъти.

— Два пъти?

— Два пъти, както казах. Не искаше да остави съобщенията за теб на мен. — Р’гул определено беше обиден от отказа на Ф’лар.

Когато Лесса не пристигна и за вечеря, Ф’лар изпрати ездач до Руата да провери дали тя наистина е донесла драперията. Тя била разръшкала и подгонила цялото Хранилище, докато гобленът не бил окачен както трябва. След това в продължение на няколко часа седяла и го гледала, измервайки от време на време дължината му с крачки.

След това те излетели с Рамот в небето над Голямата кула и изчезнали. Литол беше предположил, както и всеки друг в Руата, че тя се е върнала в Бенденския Уейр.

— Мнемет — повика го Ф’лар, когато вестителят беше свършил съобщението, — къде са те сега?

Отговорът на Мнемет се забави доста.

Не мога да ги чуя, каза той накрая. Мисловният му глас беше толкова мек и изпълнен със загриженост, колкото това изобщо бе възможно за дракон.

Ф’лар стисна масата с ръце, гледайки към празното леговище на кралицата. Вътре в себе си, през беса, той отлично разбираше къде е отишла Лесса.

Студено като смърт и носещо смъртта, Останал там, ездачът ще загине. Но смелите и силните през ужаса летят. На два пъти бе този път преминат.

Под тях беше Голямата кула на Руата. Лесса наклони Рамот малко наляво, игнорирайки острите коментари на кралицата. Знаеше, че тя също е въодушевена.

Точно така, скъпа, това е точно ъгълът, от който драперията показва вратата на Хранилището. Само че когато са я тъкали, никой не е строил извити прагове и не е довършвал вратата. Нямало ги е и Кулата, вътрешния двор, проходът. Тя потупа учудващо меката кожа на извитата шия, опитвайки се да скрие собственото си напрежение, нервност и безпокойство пред това, което се готвеше да опита.

Тя си каза, че има много съображения в полза на това тя да действува по този начин. Началната фраза на баладата, „Изчезнали някъде напред“ определено намекваше за между времената. И драперията й даваше необходимата отправна точка за скока между различните „когато“. Ох, колко беше благодарна тя на тъкача, който беше изтъкал тази врата. Трябваше да си спомни да му каже колко добре се е справил. Надяваше се да бъде способна да го направи. Достатъчно мислене по въпроса. Разбира се, че щеше да бъде способна да го направи. Та не бяха ли изчезнали Уейровете? Знаейки, че са отишли напред във времето, знаейки как да се върне обратно и да ги доведе, очевидно тя щеше да успее да се върне и да ги води. Беше много просто, и само тя и Рамот можеха да го направят. Защото го бяха направили вече.

Тя отново се разсмя нервно и пое няколко дълбоки, треперещи вдишвания.

— Всичко е наред, моя златна любов — мърмореше тя. — Имаш отправната точка. Знаеш къде искам да отида. Вземи ме между, Рамот, между четиристотин Оборота.

Студът беше страховит, още по-пронизващ, отколкото тя си беше представяла. И въпреки това той не беше физически студ. Това беше осъзнаването на отсъствието на всичко. Няма светлина. Няма звук. Няма допир. Докато те планираха все по-дълго и по-дълго в това нищо, Лесса беше залята от пълна паника, която заплашваше да завладее разума й. Тя знаеше, че седи на шията на Рамот, но не можеше да усети голямото животно под бедрата си, под дланите си. Тя се опита несъзнателно да извика и отвори уста… нищо… никакъв звук в ушите й. Дори не усещаше дланите, които знаеше, че е вдигнала към бузите си.

Тук съм, чу тя Рамот да казва в ума й. Заедно сме. И това успокояване беше всичко, което я пазеше от загуба на разума през тази ужасяваща безкрайност от непреминаващо, безвременно нищо.

Някой беше запазил достатъчно здрав разум, за да повика Робинтън. Водачът на менестрелите намери Ф’лар седнал на масата със смъртнобледо лице и очи, втренчени в празното леговище. Влизането и спокойният глас на менестрела измъкнаха Ф’лар от шокираното състояние. Той отпрати останалите с прибързано махване на ръка.