— Няма я вече. Тя се е опитала да се върне четиристотин Оборота назад — каза Ф’лар с напрегнат, твърд глас.
Главният менестрел се отпусна на стола срещу Водача на Уейра.
— Тя отнесе драперията в Руата — продължи Ф’лар със същия задавен глас. — Казах й за връщанията на Ф’нор. Казах й колко опасно е това. Тя не спори особено дълго, и помислих, че пътуването между времената може да я е изплашило, ако изобщо нещо може да изплаши Лесса. — Той удари масата с безчувствен юмрук. — Трябваше да я заподозра. Когато мисли, че е права, тя не спира да обмисли и обсъди нещата. Тя просто действува!
— Но тя не е глупава — напомни му бавно Робинтън. — Никога не би прескачала между времена без да има отправна точка. Би ли го направила?
— „Изчезнали някъде напред“ — това е единствената отправна точка, която имаме!
— Изчакай един момент — предупреди го Робинтън и щракна с пръсти. — Предишната нощ, когато тя разглеждаше драперията, беше особено заинтересувана от вратата на Хранилището. Спомняш ли си, обсъждаше я с Литол.
Ф’лар вече беше на средата на пътя навън.
— Идвай, човече, трябва да стигнем до Руата.
Литол запали всички светилници в Хранилището, за да могат Ф’лар и Робинтън да разгледат драперията добре.
— Тя прекара целия следобяд просто да я гледа — каза Надзирателят, клатейки глава. — Сигурни ли сте, че е опитала този невероятен скок?
— Трябва да го е направила. Мнемет не може да чуе нито намек за нея или Рамот откъдето и да е. А казва, че улавя ехо от Кант, който е на много Обороти оттук, и на Южния континент. — Ф’лар закрачи отстрани до драперията. — Какво може да има в тази врата, Литол? Мисли, човече!
— Почти същата е както сега, само дето прагът не е извит и ги няма вътрешния двор и Кулата…
— Това е то. В името на Първото Яйце, колко просто е всичко. Зург казваше, че тази драперия е стара. Лесса трябва да е решила, че е на четиристотин Оборота, и да я е използувала като отправна точка, за да прескочи между времената.
— Ами тогава тя е там и е в безопасност — извика Робинтън, отпускайки се с облекчение на един стол.
— О, не, певецо. Това не е толкова просто — измърмори Ф’лар и Робинтън улови подтиснатия му поглед и отчаянието, отразено на лицето на Литол.
— Каква е работата?
— Между няма нищо — каза Ф’лар с мъртъв глас. — За да пропътуваш между две места е нужно толкова време, колкото за човек да се изкашля три пъти. За да пропътуваш между четиристотин Оборота… — Гласът му заглъхна.
В болящите я уши се появиха гласове, първо като бучене, после затихнаха, изгубвайки напълно звук. Тя потрепери, когато въртящо гадене я завъртя заедно с леглото, което тя усещаше под себе си, все по-бързо и по-бързо. Тя се улови за страните на леглото, главата й беше пронизана от болка, излъчваща се като че ли точно от центъра на черепа й. Тя запищя както от непоносимата болка, така и от ужасяващата, въртяща, премятаща, падаща липса на твърда опора. И въпреки всичко някаква плашеща необходимост я караше да се опитва да изкара някак си съобщението, което беше дошла да предаде. Понякога усещаше как Рамот се опитва да я достигне в този огромен поглъщащ мрак, който я обвиваше. Тя се опитваше да се улови за ума на Рамот, надявайки се, че златната кралица ще я изведе навън от това мъчително нищо. След това се отпускаше, изтощена, за да бъде откъсната отново от безсъзнанието от отчаяната нужда да предаде нещо.
Най-сетне тя усети мека, гладка длан върху ръката си, след това топла и с остър вкус течност в устата си. Тя я прекара около езика си, и течността потъна в разраненото й гърло. Последва пристъп на кашлица, който я остави отслабнала и жадно поемаща си въздух. След това се опита да отвори очите си. Изображенията пред тях не се кривеха и въртяха.
— Кои… сте… вие? — успя да изхърка тя.
— О, моя скъпа Лесса…
— Така ли се казвам? — запита тя объркано.
— Така ни предаде твоята Рамот — й беше казано. — Аз съм Мардра от Форт Уейр.
— Ох, Ф’лар така ще ми се сърди — оплака се Лесса, докато паметта й се връщаше като лавина. — Той ще ме разтърсва и разтърсва. Той винаги ме разтърсва, когато не му се подчинявам. Но бях права. Бях права. Мардра?… Ох, това… отвратително… нищо. — Тя усети, че потъва в сън, без да може да му устои. За щастие, леглото под нея вече не се люлееше.