— Как си посмял да напуснеш фермата си? — Надзирателят вдигна бича си над изненадания фермер. Силата на първия удар събори човека на пода. Със стон той отпълзя извън обсега на втория удар. — Драконови ездачи, няма що! Факс? Ха! Той избягва Руата. Тук! — Той подчертаваше всяка дума с удар на бича, ритайки безпомощния нещастник, за да подпомогне урока, докато не се обърна отново към тъкача и двамата помощник-Надзиратели. — Как се е промъкнал този тук с такава съшита с бели конци лъжа? —
Надзирателят тръгна към вратата на Голямата Зала, но тя се отвори в момента, в който той посегна към желязната дръжка. Страж с побеляло лице влетя вътре, като почти събори Надзирателя.
— Драконови ездачи! Дракони! Над цяла Руата! — бърбореше той, размахвайки хаотично ръце. Както и фермерът преди малко, той също хвана Надзирателя за ръката и повлече парализирания от изумление служител към външния двор, за да му докаже, че говори истината.
Лесса събра последната купчинка пепел, взе инструментите си и се измъкна от Голямата Зала. Под прикритието на сплъстената коса на лицето й грееше доволна усмивка.
Драконови ездачи в Руата! Една възможност: тя трябваше да спомогне Факс да бъде унижен или ядосан по такъв начин, че да се откаже от това Хранилище в присъствието на драконовите ездачи. Тогава тя можеше да обяви рожденото си право.
Но тя трябваше да бъде извънредно внимателна. Драконовите ездачи бяха различни от останалите хора. Гневът не помътняваше разума им. Решенията им не се водеха от алчност. Реакциите им не се замъгляваха от страх. Но нека лековерните мислят за човешка жертвоготовност, неестествени желания, неразумно веселие. Тя не беше толкова наивна, и тези разкази не й допадаха. Драконовите ездачи въпреки всичко бяха хора, и в нейните вени също течеше кръв от Уейра. Тя имаше същия цвят като тази на който и да е друг; беше пролята достатъчно от нея, за да го докаже.
Тя спря за момент, опитвайки се да успокои дишането си. Това ли беше опасността, която тя беше усетила преди четири дни по изгрев слънце? Последната схватка от борбата й да си върне Хранилището? Не, отговори си тя. В онова знамение имаше нещо повече от мъст.
Кошчето с пепелта я удряше по колената, докато тя подтичваше надолу по ниския коридор, водещ към конюшнята. Факс щеше да бъде посрещнат студено. Тя не беше запалила отново огъня в огнището. Смехът й отекна неприятно от голите стени. Тя остави кошчето и опря метлата и лопатката на стената, докато се занимаваше с тежката бронзова врата, която водеше към новите конюшни.
Те бяха построени извън склона на Руата от първия Надзирател на Факс, по-потаен човек отколкото последвалите го осем. Той беше постигнал повече от всички останали, и Лесса искрено съжаляваше за необходимостта той да умре. Но той щеше да направи отмъщението й невъзможно. Щеше да успее да я открие преди тя да се научи да прикрива себе си и дребните си намеси. Как беше името му? Не можеше да си спомни. Както и да е, тя съжаляваше за смъртта му.
Вторият беше доста алчен, и не беше трудно да се посее мрежа от неразбирания между него и майсторите. Той беше решил да прибере цялата печалба от руатските стоки, така че част от нея да потъне в джоба му преди Факс да заподозре недостига. Майсторите, които бяха започнали да свикват с умелата дипломация на първия Надзирател, остро отхвърляха грабителските и мръсни начини на действие на втория. Те не приемаха изчезването на Стария род и още повече начинът, по който той беше изчезнал. Не бяха склонни да простят оскърблението, нанесено на Руата — подчинената й на Високите склонове позиция, и не бяха склонни да търпят пренебрежението, с което бяха третирани отделните майстори, фермери и членове на Хранилището. Малко манипулация беше достатъчна, за да тръгне всичко в Руата от трън към глог.
Вторият беше заменен, и сменилият го се оказа не по-добър. Беше хванат да отклонява стоки от предназначението им — и при това най-добрите стоки. Факс го екзекутира. Черепът му все още се търкаляше в главната яма за огнен камък под Голямата Кула.
Сегашният заемащ този пост не беше способен да поддържа Хранилището дори в това лошо състояние, в което го беше заварил. Простите наглед проблеми бързо се превръщаха в бедствия. Като тъкачното производство. Въпреки обещанията му към Факс, качеството не се беше подобрила, а количеството беше спаднало още повече.
Сега Факс беше тук. И то с драконови ездачи! Защо ли пък те? Проблясването на този въпрос смрази Лесса, и тежката врата, затваряща се зад нея, я удари болезнено по петите. Драконовите ездачи някога бяха чести посетители в Руата — тя знаеше това и дори смътно си го спомняше. Тези спомени бяха като историите на менестрелите, сякаш разказани от друг човек, не като нещо от собствения й опит. Тя беше ограничила вниманието си само върху Руата. Не можеше да си спомни дори името на кралицата на драконите, или на Стопанката на Уейра от разказите от детството си, нито пък можеше да се сети да е чула някого в Хранилището да споменава за която и да било кралица или Стопанка на Уейра за последните десет Оборота.