— От някой от Рода — напомни му Ф’лар.
Ф’нор хвърли бърз поглед към водача на ятото, чудейки се дали той може да бъде сериозен при наличието на толкова доказателства за обратното.
— Гарантирам ти, че тук има сила, Ф’лар — отстъпи Ф’нор. — Но тя може спокойно да бъде и някое укрито незаконно дете — момче от стария Род. А ние имаме нужда от жена. И Факс се постара да разберем, по неговия си недвусмислен начин, че не е оставил нито един жив от Рода в това Хранилище още в деня, когато го е превзел. Жени, деца, всички. Не, не — Кафявият ездач поклати глава, като че ли можеше да разсее недоверието към любопитната увереност на водача им, че Търсенето ще открие в Руата някой от Руатския род.
— Този уер-пазач крие нещо, и само някой от Рода на неговото Хранилище може да го накара да го извади, кафяви ездачо — каза Ф’лар съчувствено и обиколи с ръка стаята и прозореца. — Руата е била завладяна. Но тя се съпротивлява… потайно. Смятам, че това говори за стария Род и за сила. Не само за сила.
Упоритото изражение в очите на Ф’лар и стиснатата му челюст подсказваха на Ф’нор, че е по-добре да смени темата.
— Ще поразгледам наоколо из падналата Руата — измърмори той и напусна стаята.
Дамата, която Факс любезно беше прикрепил към Ф’лар, му доскуча здравата. Тя неспирно се смееше и непрестанно кихаше. Размахваше наоколо, но дори без да го доближи до носа си, парче плат с дължина, достатъчна да се избърше човек след миене. Излъчваше неприятна миризма, комбинация от пот, мазнина и прегоряла храна. Освен това беше и бременна от Факс. Това не си личеше външно, но тя го беше доверила на Ф’лар, или от желание да обиди драконовия ездач, или по нареждане на господаря й. Ф’лар внимателно игнорираше темата и, освен когато присъствието й беше задължително при пътуването около Търсенето, я игнорираше напълно.
Леди Тела нервно дърдореше нещо относно ужасното състояние на стаите в които бяха настанени леди Гема и другите дами от съпровода на Господаря.
— Прозорците са били отворени цяла зима, и двата, и трябваше да видите боклука по пода. Накрая хванахме двама работници да го натъпчат в огнището. След това обаче то задимя така, че се наложи да изпратим човек горе. — Леди Тела се изхили. — Той откри, че коминът е запушен от тухла, паднала в него. Останалите част от комина обаче беше в добро състояние.
Тя размаха кърпичката си. Ф’лар задържа дъх, тъй като жестът отвя неприятния мирис в негова посока.
Той погледна през залата към вратата на вътрешното Хранилище и видя леди Гема бавно и внимателно да се спуска по стълбите. Някаква скрита разлика от обичайната й походка привлече вниманието му, и той се вгледа, опитвайки се да я идентифицира.
— О, да, бедната леди Гема — мелеше леди Тела, въздишайки дълбоко. — Толкова сме загрижени. Никак не мога да разбера защо нашият Господар Факс настоя тя да дойде. Още не й е времето, но въпреки това… — Плиткоумната й загриженост звучеше искрено.
Надигащата се омраза на Ф’лар към Факс и неговата бруталност внезапно узря. Той остави партньорката си да приказва на стените и учтиво протегна ръка на леди Гема, за да й помогне да слезе по стъпалата и да дойде до масата. Само краткото свиване на пръстите й около неговата ръка издаде благодарността й. Лицето й беше много бяло и напрегнато, бръчките около устата и очите й се бяха впили дълбоко, издавайки усилието от нейна страна.
— Виждам, че са положени известни усилия да се внесе малко ред в Залата — отбеляза тя с разговорен тон.
— Някои — потвърди сухо Ф’лар, обикаляйки с поглед големите мащаби на Залата. Грубите й стени бяха замрежени от паяжини, стари много Обороти. Обитателите на тези дантелени гнезда от време на време падаха с леко тупване по пода, по масите и в посудата. На местата, от които бяха махнати знамената на Руатския род, се виждаха голите кафяви каменни стени. Новите рогозки само подчертаваха мръсотията по каменните плочи. Сглобяемите маси изглеждаха наскоро изтъркани с пясък и рендосани, и посудата проблясваше мътно на светлината на напълнените отново светилници. С тях обаче беше допусната грешка: яркостта им твърде добре разкриваше сцената, която би била по-уютна при по-слабо осветление.
— Някога това беше толкова красива зала — промърмори леди Гема така, че само Ф’лар да я чуе.
— Техен приятел ли бяхте? — попита той вежливо.
— Да, когато бях млада. — Гласът й изразително затихна на последната дума, извиквайки у Ф’лар представата за щастливо моминство. — Това беше благороден род!
— Смятате ли, че някой може да е убягнал на мечовете?