До ушите й стигна приглушен звук и тя спря с вдигнати ръце и наклонена на една страна глава. Заслуша се неподвижно. Да, това бяха звуци отвън. Драконовият ездач и животното му сигурно се връщаха. Тя направи обидена гримаса сама на себе си заради ненавременното прекъсване и затърка косата си още по-енергично. Прекара пръсти през полувлажните кичури, спирайки на сплъстяванията. След това се опита да приглади косата си, бутайки я напразно зад ушите. Наложи се да претърси лавиците, където намери, както и се надяваше, метален гребен с редки зъби. Атакува с него отново непокорната коса, и с цената на много охкане и пъшкане, докато безцеремонно разкъсваше многогодишните сплъстявания, тя най-накрая успя да я подреди.
Вече суха, косата й внезапно оживя, пукайки под пръстите й и прилепвайки към лицето, гребена и роклята. Беше трудно коприненият облак да бъде контролиран. Косата беше по-дълга, отколкото тя беше предполагала. Чиста и несплъстена падаше до кръста й — когато не залепнеше за дланите.
Лесса спря, ослушвайки се, но не чу нито звук. Приближи се до завесата и огледа внимателно спалнята. Беше празна. Вслуша се и улови лесно разбираемите мисли на спящия дракон. Е, добре, тя по-скоро би посрещнала мъжа в присъствието на спящ дракон, отколкото в спалня. Пресече стаята и забеляза с крайчеца на окото си странна жена, когато минаваше покрай полирано парче метал, окачено на стената.
Тя спря на място, удивена, зяпнала с недоверие към лицето, отразено от метала. Едва когато вдигна ръце към издадените си скули в жест на неволна изненада и отражението повтори жеста й, разбра, че гледа себе си.
Какво пък, момичето в огледалото беше по-хубаво от леди Тела, и дори от дъщерята на шивача! Но толкова слабо. Ръцете й сами се отпуснаха към шията, към стърчащите ключици, към гърдите й, които не отразяваха напълно общата й слабота. Дрехата беше твърде широка за нея, отбеляза тя с неочаквано надигане на тщеславие, родено в момента на удовлетворено оценяване. И косата й… Тя стоеше около главата й като ореол. Не искаше да лежи мирно. Лесса я приглади с нетърпеливи пръсти, автоматично бутвайки кичурите напред пред лицето си. В момента, в който раздразнено ги бутна назад, досещайки се, че няма нужда от това прикритие, косата се разпиля отново.
Лек звук, стържене на ботуш по камък, я изтръгна от замечтаното състояние. Тя изчака, преминавайки мигновено към очакване той да се появи. Внезапно усети срамежливост. Лицето й беше голо пред света, косата й скрита зад ушите, тялото очертано от прилепващите дрехи, тя беше лишена от привичната й анонимност и поради това беше, по своя преценка, уязвима.
Лесса гордо подтисна желанието да избяга, ирационалния страхов шок. Гледайки се в металното огледало, тя изпъчи рамене и вдигна високо глава. Косата й запука от движението, разлюля се и се премести около главата й. Тя беше Лесса от Руата, от стар благороден Род. Вече не се нуждаеше от прикритие, за да се пази, така че трябваше гордо да стои с открито лице пред света… и този драконов ездач.
Тя решително прекоси стаята, бутвайки настрани гоблена, който прикриваше отвора към голямата пещера.
Той беше там, до главата на дракона, чешеше гънките на клепачите му с изненадващо нежно изражение. Това беше една жива картина, която напълно съответствуваше на чутото от нея за драконовите ездачи.
Разбира се, тя беше чувала за странната близост между дракон и ездач, но сега за пръв път разбираше, че и обичта е част от тази връзка. Че този студен, резервиран човек е способен на толкова дълбоки емоции. Той беше достатъчно нетактичен с нея над стария уер-пазач. Нищо чудно, че животното беше предположило, че той й мисли злото. Драконите бяха много по-толерантни, припомни си тя с неволно изсумтяване.
Той се обърна бавно, като че ли не желаеше да остави бронзовия звяр. Забеляза я и се завъртя към нея с внимателен поглед, когато забеляза променената й външност. С бързи, стегнати стъпки измина разстоянието до нея и я избута обратно в спалнята, хващайки със силната си ръка нейната за лакътя.
— Мнемет е похапнал малко и ще има нужда от спокойствие, за да си почине — каза той с тих глас, като че ли това беше най-важното нещо. След това бутна тежкия гоблен отново на мястото му, пред отвора.