Лесса се усмихна с нежна усмивка, която дори присъствието на Р’гул и С’лел не можеше да обезпокои. Тя премести поглед от драсканиците си към прохода, който водеше от Стаята на Съвета нагоре към голямата пещера, където беше леговището на Рамот. Тя усещаше, че Рамот все още спи дълбоко. Жадуваше драконицата да се събуди, жадуваше за успокоителното внимание на тези дъгоцветни очи, за приятното й присъствие, което правеше живота в Уейра поносим. Понякога Лесса се чувстваше като че ли е две различни личности: радостна и доволна, когато се грижи за Рамот, и мрачна и ядосана, когато драконицата спи. Лесса прекъсна внезапно подтискащата мисъл, и се върна прилежно към урока. Така времето минаваше по-бързо.
„Червената Звезда е близо.“
Това покри с мрак, сякаш пребоядиса в зелено Червената Звезда, и Лесса заби стилото си в мекия восък със символ за завършена работа.
Тя си спомняше онази трудно забравима зора преди повече от два пълни Оборота, когато беше вдигната от зловещо предчувствие от влажната слама в сиренарната в Руата. И Червената Звезда блестеше над нея.
Но сега тя беше тук. И цялото това бляскаво, активно бъдеще, което Ф’лар беше обрисувал ярко, не се беше материализирало. Вместо да използува потайната си сила, за да манипулира събитията и хората за доброто на Перн, тя беше вмъкната в последователност от празни откъм действия и знания, монотонни дни, С’лел и Р’гул й бяха доскучали направо до погаждане, беше затворена в жилището на Стопанката на Уейра (колкото и по-добро да беше то от парчето под в сиренарната), площадката за хранене и банята. Единственото, за което тя използуваше способностите си, беше за да прекъсва тези срещи с нейните така наречени наставници. Скърцайки със зъби, Лесса си помисли, че ако не беше Рамот, тя щеше просто да си отиде. Да свали сина на Гема и да си върне Руатското Хранилище, както и трябваше да направи веднага след смъртта на Факс.
Тя прехапа устни, усмихвайки се в самоирония. Ако не беше Рамот, тя нямаше да остане тук нито миг след Впечатването. Но от секундата, в която очите й бяха срещнали тези на младата кралица там, на Площадката на Излюпването, нищо друго освен Рамот нямаше значение. Лесса принадлежеше на Рамот и Рамот беше нейна, с ум и сърце, безвъзвратно настроени една на друга. Само смъртта можеше да разкъса тази невероятна връзка.
Понякога ездач без дракон оставаше да живее, както Литол, Надзирателят на Руата, но той беше наполовина сянка, и тази размита личност живееше в мъки. Когато ездачът му умреше, драконът изчезваше в между, това замръзнало нищо, през което драконът някакси пренасяше себе си и ездача си за един момент от едно място на Перн на друго. Да навлезеш между беше опасно за неопитните. Опасността да бъдеш впримчен между за повече време, отколкото е нужно на човек да се изкашля три пъти, беше известна на Лесса.
И въпреки всичко единственият драконов полет на Лесса на шията на Мнемет беше я изпълнил с неукротимото, страстно желание да повтори усещането. Тя наивно беше мислила, че ще бъде обучавана като младите ездачи и дракони. Но тя, вероятно най-важният жител на Уейра след Рамот, оставаше привързана към земята, докато младежите влитаха и излитаха от между в непрекъснати упражнения. Тя побесняваше от неприятните ограничения.
Женска или не, Рамот трябваше да има същата вътрешна способност да преминава между, както и мъжките. Това се поддържаше — недвусмислено според Лесса — от „Баладата за полета на Морета“. Та не бяха ли баладите предназначени да информират? Да учат тези, които не могат да пишат и четат? Така че младият жител на Перн, без значение дали той е драконов ездач, Господар или жител на Хранилище, да може да научи задълженията си към Перн и да повтори ярката му история? Тези двамата безнадеждни идиоти можеха да отрекат дори съществуването на тази Балада, но как тогава беше я научила Лесса, ако тя не съществуваше? Без съмнение, мислеше кисело Лесса, кралиците имат криле именно по тази причина!
Когато Р’гул се съгласеше — и тя щеше да настоява, докато той го направеше — да й позволи да поеме традиционната си отговорност като Пазител на Записите, тя щеше да намери тази балада. Един ден толкова забавеното от Р’гул „всяко нещо с времето си“ щеше да дойде.