— Добре дошъл, бронзов ездачо, във владенията на Факс, Господар на Високите склонове. Той е на твоите услуги — и човекът отдаде изпълнена с респект почест.
Използуването на трето лице можеше да бъде изтълкувано от педантичен човек като завоалирана обида. Това съвпадаше с информацията, с която Ф’лар разполагаше относно Факс, така че го игнорира. Сведенията му бяха верни и в това, че Факс е алчен човек. Личеше си по бягащите му очи, които пробляскваха към всеки детайл от облеклото на Ф’лар, както и от лекото намръщване, когато забеляза изкусно гравираната дръжка на меча.
Ф’лар констатира на свой ред няколкото скъпи пръстена, които проблясваха на лявата ръка на Факс. Дясната му ръка стоеше леко присвита, навик на професионалния боец с меч. Туниката му от скъп плат беше лекьосана и не особено скоро облечена. Краката на мъжа, обути в тежки ботуши от кожа на уер бяха стабилно стъпили, тежестта балансираше на пръстите. С този човек трябва да се държим внимателно, реши Ф’лар, както и би трябвало с покорителя на петте съседни Хранилища. Такава алчна смелост сама по себе си говореше за много. Факс се беше оженил в шесто Хранилище… и беше наследил, макар и при доста необичайни обстоятелства, седмо. Ф’лар се надяваше да докара Търсенето до успех в тези седем Хранилища. Нека Р’гул върви на юг да Търси сред ленивите, макар и красиви жени там. Уейрът се нуждаеше от силна стопанка този път; Йора беше направо безполезна с Неморт. Нещастия и несигурност — това бяха условията, които възпитаваха качествата, нужни според Ф’лар на една Стопанка на Уейра.
— Тръгнали сме на Търсене — произнесе с маниерно разтегляне Ф’лар. — Искаме гостоприемството на Хранилището ти, Господарю Факс.
Очите на Факс се разшириха непроницаемо при споменаването на Търсенето.
— Бях чул, че Йора е мъртва — отговори Факс, изоставяйки внезапно третото лице, като че ли Ф’лар беше издържал някакъв тест с това, че не му обърна внимание. — Значи Неморт е снесла кралско яйце, а? — продължи той, плъзгайки очи по редицата на ятото, отбелязвайки дисциплинираната стойка на ездачите и подсказващия здраве цвят на драконите.
Ф’лар не удостои очевидното с отговор.
— И така, Милорд… — продължи Факс, накланяйки леко глава в очакване срещу драконовия ездач.
В продължение на един удар на сърцето Ф’лар се учуди дали събеседникът му го провокира умишлено с подобни прикрити обиди. Името на бронзовите ездачи трябваше да бъде така добре познато из цял Перн, както и това на кралицата на драконите и нейната Стопанка на Уейра. Ф’лар запази спокоен израз, очи срещу очите на Факс.
Свободно, с необходимия оттенък на арогантност, Ф’нор излезе напред и спря малко зад главата на Мнемет, докосвайки небрежно челюстната става на огромното животно.
— Бронзовият ездач на Мнемет, Господарят Ф’лар, ще се нуждае от отделна стая. Аз, Ф’нор, кафяв ездач, предпочитам да бъда с останалите от ятото. Ние сме дванадесет на брой.
Ф’лар хареса този ход на Ф’нор, натъртването на броя на ездачите, сякаш Факс не умееше да брои. Ф’нор беше формулирал нещата толкова находчиво, че за Факс беше невъзможно да протестира срещу върнатата обида.
— Господарю Ф’лар, — каза Факс през зъби, стиснати в усмивка, — за Високите склонове е чест да участвуват в твоето Търсене.
— За Високите склонове ще бъде от полза — отговори Ф’лар помирително — ако една от техните жителки стане Стопанка на Уейра.
— За наша вечна полза — отговори вкрадчиво Факс. — В старите времена прочути стопанки са идвали от моите Хранилища.
— Вашите Хранилища? — учуди се Ф’лар, усмихвайки се дипломатично, докато подчертаваше множественото число. — Ах, да, вие сега сте владетел на Руата, нали? Имало е много от това Хранилище.
Странно напрежение прекоси лицето на Факс, за да бъде бързо заменено от пресилено любезна усмивка. Той се отдръпна настрана, поканвайки с жест Ф’лар да влезе в Хранилището.
Заместникът на Факс изръмжа набързо заповед и хората се подредиха в две редици, избивайки с подкованите си с метал ботуши искри от камъните.
Подчинявайки се на неизречена заповед, всички дракони се издигнаха в облак от прах. Ф’лар мина небрежно през групата посрещачи. Мъжете хвърляха разтревожени погледи, когато зверовете прелетяха над тях към крепостта. Някой във Високата кула изтърва уплашен възглас, когато Мнемет реши да кацне именно на това удобно място. Големите му криле раздвижиха фосфоресциращия въздух из двора на крепостта, докато той настаняваше огромното си тяло на недостатъчната площ за приземяване.
Макар че не му личеше да забелязва страха, ужаса и почитта, които драконите предизвикваха, Ф’лар изпитваше удивление и донякъде удоволствие от този ефект. Господарите на Хранилищата се нуждаеха от напомняне, че те всъщност си имат работа с драконите, а не само с ездачите им, които бяха простосмъртни хора и можеха да бъдат убити. Древната почит към драконовите ездачи, както и към самите дракони, трябваше да бъде заложена отново в днешните сърца.