— Л’тол дойде по този път и се засели в някой от Високите склонове — продължи Ф’лар.
— Л’тол?
— Да, един зелен ездач от ятото на С’лел. Спомняш си.
По време на Пролетните Игри едно ненавременно отклоняване от курса беше изложило Л’тол и животното му на пълната сила на фосфиновото издишване на С’леловия бронзов Туент. Л’тол беше отхвърлен от шията на дракона, докато той се опитваше да избегне удара. Другар от ятото му беше пикирал, за да подхване ездача, но зеленият дракон, с овъглено ляво крило и опушено тяло, беше умрял от шока и от фосфиновото отравяне.
— Л’тол би помогнал на Търсенето ни — съгласи се Ф’нор, докато двамата драконови ездачи влизаха през бронзовите врати на Залата на Тъкачите. Те спряха на входа, нагаждайки очите си към по-мрачното осветление вътре в залата. Светилници очертаваха извивките на стените и висяха на групи над големите станове, където майсторите тъчаха по-фините драперии и платове. Преобладаващото впечатление беше за тихо, полезно производство.
Преди очите им да се адаптират обаче към тях се плъзна една фигура, като промърмори вежлива, макар и кратка, молба да го последват.
Те бяха поведени надясно от входа, към малка стаичка, отделена от главната зала. Водачът им се обърна към тях. Лицето му се виждаше ясно в лъчите на настенните светилници. Той създаваше впечатление, което със сигурност го определяше като драконов ездач. Но лицето му беше дълбоко набраздено, едната страна му страна белязана от стари ръбци от изгаряне. Очите му, пълни с остра мъка, привличаха вниманието към себе си. Мигаше постоянно.
— Сега съм Литол — каза той със стържещ глас.
Ф’лар кимна утвърдително.
— Ти трябва да си Ф’лар — каза Литол, — а ти Ф’нор. Приличате на вашия баща.
Ф’лар отново кимна.
Литол преглътна конвулсивно. Мускулите на лицето му се гърчеха — присъствието на драконовите ездачи му беше напомнило за това, че е изгнаник. Той изобрази усмивка.
— Дракони в небето! Новините се разпространяват по-бързо, отколкото Нишките.
— Неморт е снесла златно.
— И Йора е мъртва? — запита Литол с интерес. За миг нервните движения на лицето му престанаха. — Хат ли летеше с нея?
Ф’лар кимна.
— Пак Р’гул, а? — направи горчива гримаса Литол. Той се загледа някъде в пространството, клепачите му бяха неподвижни, но мускулите край брадичката му непрекъснато помръдваха. — Трябва да проверите Високите склонове? Целите? — обърна се отново той към драконовите ездачи, поставяйки леко ударение на „целите“.
Ф’лар отново кимна утвърдително.
— Видели сте вече жените. — Отвращението на Литол си личеше. Това беше отбелязване на факт, не въпросът, който би трябвало да се очаква. — Е, добре, в целите Високи склонове няма по-добри. — Тонът му изразяваше върховно презрение. Той се отпусна на столче до тежката маса, която почти изпълваше единия ъгъл на стаята. Ръцете му стискаха толкова здраво широкия колан, който прикрепваше свободната туника към тялото му, че дебелата кожа се беше сгънала на две.
— Вие сигурно сте очаквали горе-долу обратното, нали? — продължи Литол. Говореше твърде много и твърде бързо. Това би било грубо до степен на обида от страна на друг, по-нископоставен. Просто ужасната самота на изгнаника от Уейра го довеждаше до бъбривост. Литол се плъзгаше по повърхността на нещата с бързи въпроси, на които си отговаряше сам, вместо да се зарови в дълбочина в нещата, които бяха твърде болезнени, за да бъдат докосвани — като неутолимата му нужда за контакт със сродните му. Въпреки това той даваше на драконовите ездачи точно информацията, от която те се нуждаеха.
— Факс обаче предпочита жените си удобно пълнички и послушни — дърдореше Литол. — Дори леди Гема е понаучила нещичко. Нещата щяха да бъдат много по-различни, ако той нямаше нужда от поддръжката на нейния род. Ох, колко различни щяха да бъдат! Така че той непрекъснато я поддържа бременна, надявайки се един ден тя да умре по време на раждане. И ще го постигне. Ще го подсигури.
Смехът му стържеше неприятно.
— Когато Факс дойде на власт, всеки разумен човек изпрати дъщерите си надалеч от Високите склонове, или постави клеймо на лицата им. — Той спря за момент, позата му издаваше тъмни и горчиви спомени, очите му бяха процепи от омраза. — Бях достатъчно глупав да мисля, че позицията ми ми осигурява имунитет.