Пред тях, преливайки в пурпур в облачния и мрачен ден, се простираше Южният континент. Лесса усещаше как несигурността от прехода във времето се заменя от нова тревога. Рамот се плъзгаше напред с големи удари на крилете си, насочена към далечния бряг. Кант галантно се опитваше да поддържа същата скорост.
Той е само един кафяв дракон, скара се Лесса на златната кралица.
Щом лети с мен, ще трябва да си поразмърда крилете, отвърна Рамот хладно.
Лесса се усмихна, мислейки си тайничко, че Рамот все още е засегната от това, че не й се е разрешавало да лети с другарите от люпилото си. Известен период от време мъжките щяха да имат проблеми с нея.
Те най-напред видяха ято уерови птици и разбраха, че на континента ще трябва да има някаква растителност. Уеровите птици се хранят със зеленина, макар и да могат да изкарат само на случайни личинки и корени, ако е необходимо.
Лесса помоли Кант да предаде въпросите на ездача си. Ако Южният континент е бил изсмукан до гола скала от Нишките, как се е прихванала нова растителност? И откъде идват тези уерови птици?
Някога да си виждала шушулките да се разтварят и семената да биват отнесени от вятъра? Някога да си забелязвала, че уеровите птици отлитат на юг след есенното слънцестоене?
Да, но…
Да, но!
Но самата почва там е била унищожена от Нишките!
За по-малко от четиристотин Оборота дори обгорените планински гребени на нашия континент започват да се раззеленяват напролет, предаде Ф’нор през Кант, така че не е трудно да се предположи, че и Южният континент е могъл да се върне към живот.
Дори със скоростта, наложена от Рамот, беше необходимо време, за да достигнат назъбената брегова линия с нейните заплашителни хълмове, отразяващи сивия сумрак в острите си камъни. Лесса се намръщи вътрешно, но помоли Рамот да се издигнат по-нависоко, за да може да види над скалните гребени. От тази височина всичко изглеждаше сиво и пусто.
Внезапно слънцето проби облачния слой и сивото се разтвори в плътно зелени и кафяви наситени цветове, живото зелено на буйна тропическа гора и кафявото на могъщи стволове на дървета и лози. Триумфалният вик на Лесса, урато на Ф’нор и пиринчените гласове на драконите се сляха в едно. Уеровите птици, изплашени от необичайния звук, се надигнаха с крясъци за опасност от гнездата си.
Оттатък брега земята се издигаше в джунгли и тревисти плата, подобни на среден Бол. Въпреки че търсиха цяла сутрин, те не успяха да намерят подходящи скали, където да бъде подслонен новият Уейр. Лесса се чудеше дали това е спомогнало за неуспеха на начинанието.
Обезкуражени, те кацнаха на една висока площадка близо до малко езеро. Времето беше топло, но не подтискащо горещо, и докато Ф’нор и Лесса обядваха, двата дракона се плискаха освежаващо във водата.
Лесса се чувствуваше зле и хлябът и месото не й се струваха особено апетитни. Тя забеляза, че и Ф’нор е неспокоен и постоянно хвърля тайно погледи около езерото и към границата на джунглата.
— Какво всъщност очакваме? Уеровите птици не стрелят, и дивите уерове никога не биха се приближили до дракон. Докато дойде Червената Звезда има още десет години, така че не може да има каквито и да било Нишки.
Ф’нор сви рамене, правейки физиономия като на овца, докато подхвърляше недояденото парче хляб обратно в кутията за храна.
— Сигурно просто мястото ни се струва твърде празно — предположи той, оглеждайки се наоколо. Забеляза узрял плод, увиснал от лунноцветна лоза.
— Ето това там ми изглежда познато и годно за ядене, и надали ще има вкус на пълна с прах уста.
Той се покатери тромаво и откъсна оранжевочервения плод.
— Мирише чудесно, прилича на зрял, изглежда зрял — декларира той и ловко разряза плода. Усмихнато подаде първото парче на Лесса, отрязвайки друго за себе си. След това го вдигна предизвикателно.
— Нека хапнем и умрем заедно!
Единственото, което тя можеше да направи, беше да се разсмее и да му върне поздрава. Те отхапаха от сочното месо на плода едновременно. От ъгълчетата на устата й покапа сладък сок, и Лесса бързо облиза устните си, за да улови и последната капка от великолепната течност.
— Ще умрем щастливи… или поне аз — извика Ф’нор, отрязвайки още от плода.
И двамата получиха известна доза сигурност от експеримента, и събраха сили да продължат да обсъждат дискомфорта си.
— Мисля, — предположи Ф’нор, — че това се дължи на липсата на върхове и пещери и на спокойната красота на това място, на увереността, че тук няма други хора или животни, освен нас.