Айзък Азимов
Полетът на фантазията
Винаги когато вечерям с Джордж, много внимавам да не използвам кредитна карта. Плащам в брой, тъй като това дава възможност на приятеля ми да упражни симпатичния си навик да прибере рестото. Естествено, внимавам също така и рестото да не е много голямо. Бакшиш оставям отделно.
Този път обядвахме в „Боутхаус“ и се връщахме пеша през Сентръл парк. Беше чудесен топъл ден. Седнахме на една пейка на сянка да починем.
Джордж наблюдаваше някаква птичка, кацнала неспокойно на един клон и готова всеки миг да запърха и да отлети — което и направи. Той я проследи с поглед.
— Когато бях дете, се чувствах много оскърбен, че птиците могат да се стрелкат из въздуха, а пък аз не мога — каза той.
— Мисля, че всяко дете завижда на птичките. А и възрастните също. Все пак хората могат да летят, и то по-бързо и по-далече от всяка птица. Да вземем само самолета, който може да обиколи Земята за девет дни, без да спира и да зарежда. Нито една птица не може да направи това — казах убедително.
— На коя птица и е притрябвало това? — отвърна Джордж с презрение. — Нямам предвид да седиш в машина, която лети, даже не говоря и за това да се рееш из въздуха с делтапланер. Това са технически компромиси. Имам предвид да летиш, когато пожелаеш: да контролираш лекото размахване на ръцете си, след това да се издигнеш във въздуха и да полетиш.
— Искаш да си независим от гравитацията — въздъхнах аз. — Веднъж сънувах това, Джордж. Представях си как ще подскоча във въздуха и ще остана там, като движа лекичко ръцете си, а после ще се спусна бавно и плавно. Разбира се, знаех, че това е невъзможно, затова предположих, че просто съм сънувал. Събудих се и се намерих в леглото си. Станах от него и установих, че все още мога да се движа свободно из въздуха. И понеже ми се струваше, че съм се събудил, вярвах, че наистина мога да го правя. Тогава обаче наистина се събудих и разбрах, че все още съм такъв роб на гравитацията, какъвто винаги съм бил. Какво чувство на загуба изпитах! Какво силно разочарование! Не можех да се съвзема дълго време.
— Знам и по-лошо от това — каза Джордж, което бе почти неизбежно при него.
— Така ли? Да не би да си сънувал същия сън? Само че по-дълъг и по-хубав?
— Сънища! Ала-бала! Аз не се движа в сънищата си. Това оставям на драскачи дилетанти като теб. Говоря за действителността.
— Искаш да кажеш, че наистина си летял? Трябва ли да вярвам, че си пътувал с космически кораб в орбита?
— Съвсем не в космически кораб, а точно тук, на Земята. И не аз. Това се случи с един мои приятел, Балдур Андерсон, но май е по-добре да ти разкажа цялата история…
Повечето от приятелите ми — каза Джордж — са интелектуалци и професионалисти. Предполагам, че слагаш и себе си в тази категория. Балдур обаче не бе от тях. Той бе шофьор на такси, не много образован, но хранеше дълбоко уважение към науката. Прекарахме заедно много вечери в любимата кръчма, пиехме бира и разговаряхме за „големия взрив“, за законите на термодинамиката, за генното инженерство и какво ли още не. Той винаги ми бе много благодарен, че му обяснявах тези мистериозни въпроси и настояваше да плаща сметката, въпреки моите протести.
Имаше само една неприятна черта в характера му: беше неверник. Нямам предвид онзи философски неверник, който отрича всички аспекти на свръхестественото, членува в някоя нерелигиозна хуманна организация и много внимателно се изразява на език, който никой не разбира, пише статии в списания, които никой не чете. От такъв неверник няма никаква вреда, нали?
Балдур беше от оня тип хора, които едно време са смятали за селски атеисти. Навлизаше в спорове в кръчмата с хора, така невежи по дадения въпрос, както и той самият. Това съвсем не бе упражнение по изтънченост на стила и привеждане на разумни аргументи. Типичните им спорове бяха от този род:
— Е, като се правиш на толкова умен, лукова главо такава — заяждаше се Балдур, — кажи ми къде си е намерил Каин жена?
— Не е твоя работа — отвръщаше противникът.
— Питам те, защото Ева e била единствената жива жена по онова време според Библията — упорстваше той.
— Откъде знаеш?
— В Библията го пише.
— Не е вярно. Покажи ми къде пише: „По това време Ева беше единствената жена на цялата Земя.“
— Ами то се подразбира.
— Подразбира се, а? Бабини деветини!
— О, така ли?
— Така, я!
В някои по-спокойни моменти се опитвах да убеждавам Балдур.
— Балдур — казвах му аз. — Няма смисъл да оспорваш религиозните въпроси. Това няма да промени нищо. Само създаваш неприятности.
Балдур ми отвръщаше войнствено:
— Мое конституционно право е да не вярвам в разните измишльотини и да изразявам на глас убежденията си.