Бедният човек. Той наистина никога повече не полетя. Върна ми устройството, което аз, на свой ред, върнах на Азазел.
В края на краищата Балдур напусна работата си и отиде в църквата, до която се бе приземил. Сега работи като църковен настоятел там. Отнасят се много внимателно с него, защото са убедени, че е белязан н закрилян от ръката на Бог.
Гледах Джордж много съсредоточено. Лицето му, както винаги, когато ми разказваше за Азазел, излъчваше внушение за неподправена честност.
— Кога се случи това, Джордж?
— Миналата година.
— С цялата тази шумотевица за чудото, журналистите, пресата и всичко останало?
— Точно така.
— Обясни ми тогава как не съм прочел нещичко по този въпрос във вестниците.
Джордж бръкна в джоба си и измъкна петте долара и осемдесет и двата цента — рестото от сметката, което той внимателно бе прибрал, след като платих обяда. Побутна банкнотата настрани и каза:
— Даваш ми пет долара и аз ти обяснявам работата.
Не се колебах и за момент. Отвърнах:
— Обзалагам се на пет долара, че не можеш.
— Ти четеш само „Ню Йорк Таймс“, нали?
— Да.
— А „Ню Йорк Таймс“, с присъщото му отношение към читателите, които вестникът смята за интелектуалци, помества всички съобщения за чудеса в някое забутано ъгълче на трийсет и първа страница, редом с рекламите за бикини. Така ли е?
— И така да е, какво те кара да мислиш, че не бих го видял, дори да е било сбутано в някой незабележим ъгъл?
— Защото — отвърна Джордж триумфално — е добре известно, че с изключение на някои заглавия, ти не четеш нищо във вестниците. Преглеждаш „Ню Йорк Таймс“ само за да видиш дали името ти не е споменато някъде.
Помислих малко и му дадох нови пет долара. Това, което каза, не беше вярно, но допускам, че общото мнение е такова. Затова реших, че няма смисъл да споря.